Отново навестих
тоз земен кът, където аз преминах
като пустинник цели две години.
Веч десет го̀дин минаха и много
се промени в живота зарад мен,
и сам на общия закон покорен
и за се промених; но тука пак
миналото възкръсва в паметта ми
и като че до вчера аз съм бродил
по тез места.
Ей мирния ни дом,
где аз живях със бедната си баба;
но тя умря и вече зад стената
не чувам ази тежките й стъпки,
ни сутрешните й обиколки. Ето
гористий хълм, върху когото често
седял съм неподвижно и съм гледал
на езерото, кат с тъга съм спомнял
за другите вълни и брегове,
меж ниви златни и ливади росни
синей се то разляно нашироко:
и по водите му в мъглата скрити
рибар на ладья плава, като влачи
сир`машка мрежа. И по бреговете
разпръснати села; а там зад тях
се вижда мелница; крила се тежки
обръща ги лениво. . .
На предела
на дядовските ми владенья, там,
где към гората се подема път,
изринатий от дъждове, три бора
стоят, един встрана, а други два
един до друг. Когато аз край тях
минавал съм на кон през лунна нощ,
ме срещнаха с познат на мене шум,
с шумтенето на свойте върхове.
По този път сега преминах аз
и тези борове видях пред мен,
те същите са пак и с същий шум -
но окол корените остарели,
там, гдето по-преди бе пусто, голо,
сега там млади шубраци израсли,
като деца под сянката им скрити:
а отдалеч стои усамотен
другаря им кат момък престарял
и кол него пусто кат напред.
Здравей ти, младо племе, непознато!
Не аз ще видя твойта зряла възраст,
кога познанците ми надрастеш
и стари им стъбла ще заслониш
от погледа на пъттника. Но нека
да чуе моя внук приветний шум,
от весели другари кат се връща
и с весели, приятни мисли пълен
край вас премине в нощна тъмнина,
за мен да спомни. . .
|