Придържана едва от дървесата,
одеждите си сменя вечерта.
Ти гледаш: с теб сбогуват се полята -
едно се спусна, друго полетя.

И ти остана раздвоен сърдечно:
ни тъмен като дом в безмълвен час,
ни сигурен в безименното вечно,
което бди като светлик над нас.

Така раздипли ти и овладя
живота, който плахо в теб съзрява.
А той, ту краен, ту прозиращ, става
в гърдите ти ту камък, ту звезда.

върни се | съдържание | продължи