Познавах една жена, до мозъка на костите красива,
Когато птичета въздишаха, тя им отвръщаше с въздишка;
О, когато тя вървеше, всяка нейна част трептеше:
Какви бляскави бижута само в лъскава кутия!
За нейните отбрани добродетели само боговeтe могат да говорят,
Или английски поети, израсли с гръцкия език
(Аз бих ги сложил в хор да пеят, един до друг).

Как чудесни бяха нейните желания! Тя брадичката ми галеше,
Тя ме научи да завъртам, и обръщам, и забавям;
Тя ме научи да докосвам, сочната й бяла кожа;
Aз похапваx кротко от протегнатата й ръка;
Тя бе сърпа, a аз, бедният, търмъка,
Вървях зад нея, в плен на хубостта й.
(Но какво небивало косене само падна).

Любовта ме хареса, а нея завладя:
Пълните й устни стиснати, блудни звуци да възпрат,
Тя откликвашe веднага, тя бе лека и подвижна ;
Очите ми, те бяха заслепени от ритъма на колената;
Kак части от тялото застиваxa в пълен покой,
преди едно бедро да трепне като подвижeн нос
(Тя кръгове описваше, и кръговете се въртяха).

Нека семето стане трева и нека в сено се превърне тревата:
Аз роб съм на движение не мое;
За какво е свободата? Да познаем вечността.
Кълна се тя хвърля сянка, бяла както камък.
Но кой пресмята вечността във дни?
Тез стари кости още разучават капризните й нрави:
(Аз времето измервам c как тялото върви).