В периода 1909 – 1914 френският поет Виктор Сегален (1878 – 1919), представител на късния символизъм, живее и твори в Китай. Там създава своите „Стели“, а поемата „Тибет“ излиза след смъртта му. У Сегален се долавя влиянието на Пол Клодел, най-вече по отношение на формата – той използва Клоделовата строфа. По дух по-скоро се доближава до Сен-Джон Перс.
        Френската критика единодушно определя „Стели“ като един от най значимите литературни паметници на ХХ век. Поетът с широко отворени очи търси простотата на изказа и се стреми към многообразие, оставайки верен на първоначалния изблик на поетичното слово. Всичко в неговата лирика води към тайнствения център, където реалността и блянът, отсъствието и присъствието, вътрешното и външното се събират в едно.

        Из „Стели“

Трите изначални химна

Трите изначални химна, създадени от тримата регенти: Езерата, Пропастта, Облаците, са се изтрили от паметта на всички.
Нека днес да бъдат пренаписани така:

Езерата

Езерата потапят цялото Небе във кръглите си длани:
обърнах сферата, за да съзра Небето:
Езерата – ехото дванайсет пъти в тях отекна:
излях дванайсетте камбани, за да запазя музикалните му тонове.

*

Подвижно езеро, небесен свод обърнат и втечнен, пееща камбана,
човекът щом се вслуша в такта, нека стане отглас на мощта, струяща от Небето пълновластно.
Затуй създадох химн на своето царуване: Езерата.

Пропастта

Лице в лице със глъбината, човекът, свел чело, потъва в себе си.
Какво ли вижда той в недрата? Подземна нощ, Империята на сенките.

*

Наведен над самия себе си, се втренчвам в глъбината си – самият аз! – изтръпвам
и усещам как политам, събуждам се и не желая да съзерцавам нищо повече освен нощта.

Облаците

Те са видимите мисли на високо и ясното Небе, което властва над нещата. Едните – благосклонни, пълни с дъжд.
И другите, оплетени във грижите си, в правдите си, в тъмните си, мрачни ярости.

*

И нека всеки, който е изпитал щедростта ми или гърчил се е под камшика ми, чрез мен, Сина, да разбере какво вещае древното Небе.
Затуй създадох химн на своето царуване: Облаците.

В чест на един усамотен мъдрец

Аз, Императорът, дойдох. Отправям поздрав към Мъдреца, който от седемдесет години разорава и обръща тук земята, за да дири древните ни Ликове и нови знания да извлече от тях. Урок очаквам аз от този Старец: най-напред открил ли е той вече онази Панацея на Безсмъртието? И как човек ще може да заеме място между Духовете?

*

Мъдрецът рече: ако въздигнем на небето този Властелин, ще бъде истинско нещастие за земните владения.

*

Аз, Императорът, въпрос отправям към Мъдреца: посещаван ли е бил във пещерата си от трийсет и шест хиляди Духа или единствено от няколкото най-възвишени измежду тях?

*

Аз, Самотникът, не съм обичал никога досадни посетители.

*

Аз, Императорът, молбата си отправям към Мъдреца: най-накрая нека полза той на хората да принесе и да направи нещичко за тяхното добруване.

*

Мъдрецът отговори: защото съм мъдрец, не съм се занимавал никога със хората.

---

^* Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерството на културата на Република България. Публикациите са предоставени от Издателство „СОНМ“.

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „СОНМ“ за предоставената възможност да публикува части от книгата!