Изглежда, че подслушвате
мислите ми, о дървеса,
надвесени над пътя, по който вървя
в късната лятна вечер
и всяко от вас е стръмна стълба,
по която нощта се спуска.

Листата все потрепват,
като майчини устни, нерешително
на лекия ветрец,
и сякaш чувам гласове
или с приглушен смях се пълни уста,
голяма, тъмна уста, всички ни да побере,
нo внезапно ръка я покрива.

Притихнало е всичко. Светлина
от друга вечер крачи отпред,
отдавнашна вечер на дълги рокли,
остри обувки, сребърни табакери.
Щастливо сърце, как тежко стъпваш
забързано след тях в все по-гъстия мрак.

Още е синьо горе небето.
Нощни птици като деца
не се прибиpат за вечеря.
Изгубени деца, които нещо си пеят.

върни се | съдържание | продължи