Разговорът с Дубравка не беше съвсем ле­сен. Задавах въпроси, които ми се струваха прости, но тя отговаряше с нещо като вът­решно раздразнение. Моите въпроси я вкар­ваха непрестанно в категориите, от които се стараеше да се изтръгне. Избрала е мно­го труден начин на живот: иска да бъде пи­сателка, добра писателка, която се издър­жа със своята писателска работа. Това ви­наги е трудно, особено в емиграция. Не иска да бъде схващана като представителна фи­гура на бивша Югославия, която служи за пример на разнообразни журналистически тези. Накрая, когато попитах за „проточи­лия се балкански конфликт”, загуби търпе­ние към мен. „Това е безсмислица, това е постоянно повтаряща се баналност. В Югославия нямаше война. Война донесе едва нейното разпадане.” Тогава си припомних, какво ми беше казала за Дубравка една наша обща позната: „Дубравка е вдовица. Вдовица на бивша Югославия”.
         Родена е в Югославия няколко години след Втората световна война, отгледана в Загреб. Там следва и става преподавател. Занимава се с руска авангардна литература и има много руски приятели, които днес жи­веят предимно извън границите на Русия. Пише книги за деца, разкази, романи и есета. Ръстът на национализма и разпадането на Югославия я принуждават да остане на За­пад. Живее в Амстердам, но също така чес­то се появява в САЩ и в западноевропейски­те академически центрове. Води живот на „пътуващ преподавател”.
         Като много писатели на средноевропейс­ката култура Дубравка Угрешич се занимава освен с белетристика и с есеистична проза. Нейни есета са публикувани в най-добрите западни издания, такива като „Les Temps Moderns", „Times Literary Supplement", „Lettre Internationale", „Die Zeit", „Partisan Review", „Cross Currents". Получила е някол­ко престижни международни награди и много ентусиазирани похвали на западната критика.
         Макар в ежедневието да е хубава, весела и енергична „блондинка“, от нейните книги, които са писани неизменно в първо лице, се показва горчива и иронична фигура. Тя е яз­вителна и много интелигентна писателка, духовита и блестяща. С голямо удоволствие построява своите текстове от номерирани фрагменти, защото, както твърди, само чрез фрагмента може да се опитаме да раз­берем естеството на войната, която не мо­же да бъде описана по друг начин. Голям по­читател на нейното творчество е бил нобелистът Йосиф Бродски. Някога той казал за нея: „Само чужденец може да забележи колко мрачен е този свят. Дубравка Угре­шич е именно такъв чужденец". А по-скоро чужденка, както показва това нашият раз­говор, който се състоя в сянката на война­та в Косово.

         - Малко източноевропейски писатели обръщат внимание на делата на жените. Кога започнахте да се интересувате от тази проблематика?

         - Да, интересува ме положението на же­ните - заех се с него доста спонтанно. Моя­та първа книга, която публикувах преди 20 го­дини, се нарича „Поза за проза” и засяга въп­роса за писането и половете. Разказвачката в нея става писателка - нещо от вида на Шехерезада, за да съблазни един млад мъж, който е нещо от рода на литературен критик. Въп­росът за половете е двигател на действието и в моята книга „Животът е приказка”. Но тази тема не е най-важна за мен. Аз съм писателка и преди всичко ме интересува литературния текст - романът, разказът, есето, литерату­рата сама в себе си, с всичките нейни права, фокуси, удоволствия. Всяка моя книга е раз­лична от предишната, всяка е преди всичко литературен проект.
         В живота заплатих много висока цена за­ради отказа си за принадлежност към какъвто и да е колектив, особено народен. Сега ми е трудно да скоча в женското литературно гето. Съществува ли категорията мъж писател? Третирането ми като жена писател за мен е редукция и вид унижение, пред което обаче избягах от Хърватска.
         Неотдавна ми се случи нещо, което приз­навам за най-висша степен на унижение. Ня­какъв журналист ме помоли за „интерпрета­ция" на индивидуалността на Миряна Маркович, съпругата на Милошевич. След всичко това, което направих в живота си като писа­телка и преподавателка - ами че толкова пи­сах за моя „източноевропейски” опит и за моя западноевропейски опит, а също и американс­ки - някакъв си журналист ме съкрати до ро­лята на коментатор, който обяснява психика­та на жената на убиец. Защото аз съм за него преди всичко „жена хърватка”. Жена хърватка. Жена писател. Какво означава това? Ни­що.

         - Понякога сама се наричате „пост Юго”, понякога „циганка”, понякога „балканка”...

         - Аз нямам никакви национални чувства. Поради много причини - първата е навярно историята на моето семейство. Майка ми е българка, но с много слабо чувство за етни­ческа принадлежност. Нито се гордее, нито се срамува от това. Никога не настояваше за своя „българизъм”. Затова пък баща ми беше югославянин. По време на Втората световна война се е борил в партизанската война за многонационална Югославия. Нямаше никак­во чувство за национална принадлежност, мо­жеше да принадлежи само към своето общес­тво — семейството, фабриката, в която рабо­теше, града, в който живееше. Родителите ми бяха атеисти и следователно религията не е станала, както у много други, причина за мо­ето присъединяване към определена нацио­нална идентичност.
         Второ, аз съм дете на бивша Югославия. От идеологическа гледна точка във всекид­невната практика югославското „сантимен­тално образование” беше подобно на това, ко­ето виждам в Холандия. Също такива учебни­ци в училище, в които се пропагандира многокултурността, точно такива телевизионни програми за деца, също такива символични форми (фолклорни танци, мирна идеология за съвместно съществуване между „черни, бели и жълти"). Когато говоря за това на холандс­ките си приятели, не ми вярват. Западът пре­калено силно вярва в убеждението, че комунизмът не е позволявал изразяването на етни­ческата идентичност. Хората на Запад смятат, че идеята и идеологията на обществото „мулти-култи” е изключително откритие на демок­ратичния Запад.
         Докато съществуваше Югославия, не съм се замисляла над моята национална идентич­ност. Но процесът на разлагане на Югославия бе представян като борба за национална иден­тичност и независимост. За мен от самото на­чало това изглеждаше по-скоро като фашизиране на обществото и макар никой да нямаше смелостта да го каже, аз говорех за това, ко­гато започна националистичният хаос, не бях подготвена за него, нямах етническо „убежи­ще”, не принадлежах към никакво племе. Не­що повече: не исках да имам, това дори е по-важно. Не виждах основания, заради които Югославия би трябвало да се разпадне и вой­ната да е била неизбежна. Знаех, че войната ще погуби цялото поколение на най-близките 50 години. Самоопределението като юго, постюго, балканка, циганка има многообраз­но и иронично значение. Това е моят начин за отхвърляне на това национално „заклеймява­не". Новите държави на бивша Югославия особено репресивно натрапиха идентичност, преди всичко затова, защото тези държави са­ми в себе си нямаха идентичност. Национална и държавна идентичност, назначавана бързешком, истерично, брутално и престъпно. Последствията бяха гротескови. Когато беше обявена независимостта на Република Хър­ватска и всичко от този миг трябваше да бъде хърватско, някой „откри”, че местните жаби са изключително хърватски, защото по време на половия период те изменят цвета си - да, хърватските жаби - от зелен на син, нацио­налният хърватски цвят! Това е само пример, доста смешен, на едно от многото „хърватски чудеса”.
         Шумът около етническата идентичност направи така, че етническите чистки през пос­ледните 10 години бяха лесни и неоспорвани морално. В такъв истеричен (защото не е историчен) и брутален контекст на съществува­не на хърватина в Хърватско означаваше да стане добър, одобрителен, а битието на сър­бина означаваше маргинализация, преследва­не, дори смърт. Югославянин означаваше „комуняга” и предател, циганин или албанец - опасният „чужд”. По същия начин се дейст­ваше и в Сърбия, макар ролите да бяха обър­нати. След всичко това се чувствах просто „никой” и бях „никой”. Да бъда никой беше моята автентична позиция, да се декларирам като никой беше моят личен избор на иден­тичност.

         - Това вероятно е бил рискован избор...

         - Съвсем сама бях лесна цел. Публику­вах няколко статии в чуждестранната преса. В тях оспорвах необходимостта да се провеж­дат войни, етнически чистки, национализъм, неблагоразумия. Веднага бях атакувана в местната преса от моите колеги, от моята среда. Публично бях обявена за предателка и „вещица”. Някои хора ме заплашваха, колеги­те от Загребския университет се отдръпнаха от мен, както и колегите писатели. Всеки ми­нувач можеше да ме заплюе и щеше да бъде възнаграден за това.
         Антипатията между мен и моята среда бе­ше взаимна. Тогава реших да оставя работата в университета и да замина. Днес съм „никой” и понасям последствията от моя избор. Вече живях в няколко страни, сега съм в Амстер­дам. Връщам се в Хърватско поне веднъж в годината, навестявам родината. Но времето не е променило моите чувства.
         Хърватско и цяла бивша Югославия ста­наха за мен в един миг съвършено чужди и ще останат непрестанно чужди.

         - Значи в емиграция непрекъснато се връщате към въпроса за националната идентичност?

         - За мое разочарование и на Запад не спряха да ми приписват национална идентич­ност. Издателите, без да питат, поместват върху кориците на моите книги етикета „хър­ватска писателка”, журналистите ме предста­вят като „хърватска писателка”, не ги е грижа за това, какво мисля аз по този въпрос. За тях това е лесно. Западните общества също са из­градени върху здравата основа на национал­ната държава, макар да са толерантни и многокултурни. Затова не са в състояние да одоб­рят такива понятия като „никой” или „транснационална” личност или просто молбата „Моля, оставете ме на мира!”
         Напуснах Хърватско, така както бих на­пуснала всяка друга част на Югославия, за­щото не можех да понеса факта, че хората бя­ха убивани поради вида кръв или пък живее­ха, защото тяхната кръв била такава, а не дру­га, че бяха награждавани или преследвани за­ради произхода им. Междувременно в чужби­на станах „представител” на страната, която изоставих и в която вече не съществувах като писател. Принудена съм да бъда такава, за каквато искат да ме смятат другите хора, за­щото според тях трябва да бъда някой. И та­ка, както виждате, не се занимавам с постоян­но дефиниране на моята идентичност, а с твърд протест срещу въпроса за моята иден­тичност.

         - Лесно ли беше да атакувате като жена? А дали беше лесно да не се подчиня­вате от позицията на жена?

         - Струва ми се, че тези три неща: да се изложа на изгнание, умението да се възпротивявам и да бъда жена твърде много се свърз­ват едно с друго. На Балканите жените и мъ­жете принадлежат към различни подкултури. Това може да се види също и на Запад. В Ам­стердам има босненско кафене. Посещават го само мъже. Те живеят групово, тяхната индивидуалност, действия са решени от групата. Жените по-малко са подчинени от терора на колектива, много повече са личности.
         Идеологичният пакет на новородените на­ционални държави (новородени с кръв) е крайно консервативен и патриархален. В така­ва ситуация жената трябва да знае своето място, трябва да се подчини на (мъжките) правила. Тя трябва да бъде „морална опора”, машина за раждане, мълчаща „съпровождаща осо­ба”. Нищо чудно, че публично бях наречена вещица, както и няколко други интелектуалки и значителни жени. Вещицата е най-лошият мъжки кошмар, това е личност, изключена от обществото, неподчинена на задължителните правила, освен това владееща някаква „маги­ческа сила” (или наука, например е интелек­туална). Опасна е, защото не принадлежи.

         - Писахте, че войната в бивша Югос­лавия е война на мъжете, война на юго мьжът (хомо балканикус), който съществу­ва и действа само групово, в дружина, под­чинена на мита за мъжката сила и нацио­налното единство.

         - Да, войната е била и все още е мъжка работа. Есето „Храбри момчета сме ние” от книгата „Култура на лъжата" огорчи моите приятели мъже. В него, разбира се, обобща­вах, както обикновено се прави в есетата. Обобщавах, за да подчертая факта, че цялата бивша Югославия, не само нейна част, е пат­риархално общество. А беше по-малко патри­архално по време на комунизма. В идеологи­ческия пакет на комунизма имаше място за жените, те имаха сигурни нрава, бяха видими, поне на „хартия”. Войната е занятие само по себе си патриархално, така както и национа­лизма, свързващо жената с идеологичния па­кет на патриархалните ценности - както в хитлеристка Германия: кухня, църква, деца.

         - Но дали етнонационализмът не е предаден на тези мъже от жените, които са ги възпитавали? Струва ми се, че тази война, която продължава вече десет годи­ни, не би била възможна, ако жените не бяха я подкрепяли.

         - Жените подкрепяха войната само като мълчаливо мнозинство. Причината тук беше пасивността, страхът, отчаянието, примитивизмът. Правеха това заради своите семейства, мъже, групи, към които принадлежат. Же­ните в политиката, които поддържат активно войната, са малцинство. Помня как преди много години, някъде през 1992 година, една народна представителка в хърватския парла­мент, която се представяше като „хърватка, майка на 4 сина, фармаколог” (в този ред), ка­за публично, че е готова да посвети живота на своите синове на Хърватия. На следващия ден един от нейните синове беше убит в някакво военно стълкновение. Тази жена беше обявена за модел на хърватска майка. Това е нещо, което не съм в състояние да разбера. За мен тази жена е военен престъпник.
         Но жените в бивша Югославия бяха един­ствената сила, която се стараеше да спре вой­ната. Жените от Босна, Хърватин и Сърбия заминаха през 1991 г. до Белград и демонст­рираха против войната. Бяха жестоко разгонени от военните. Множество от малки неправителствени организации, водени от жени, поддържат връзка между новите държави на бивша Югославия. Такива фигури като Наташа Кандич или Соня Бисерко са отличен при­мер за активистки, които в продължение на десет години се стараеха да се борят против сръбския фашизъм. „Жени в черно” се проя­виха като сила и смелост и бяха единствената група в Сърбия (а дори в цяла бивша Югосла­вия), която упорито се противопоставяше на войната.

         - А дали се чувствате онеправдана, или се смятате за жертва на тази война?

         - Много са жертвите в бивша Югосла­вия, жени и мъже, цели региони са опустоше­ни, хората убити, стотици хиляди изгубиха домовете си. Но не мога да забравя, че бол­шинството от хората с мълчание или гласно подкрепяха разрушителните фигури на свои­те избрани предводители. Не схващам себе си като жертва. Търпя последиците от моите из­бори, от моята морална, интелектуална и по­литическа позиция. Това е всичко. Вероятно бих понесла същите тези последици в друго общество, среда или страна.
         Напълно наясно съм с това. какво се случи в бивша Югославия, имам пълното съзнание за престъплението, което е извършено в името на националната идентичност. Няма да ка­жа някой ден, както ще направят мнозго, че не съм знаела защо и как е станало това. Па­радоксално, аз осъзнавам всичко, защото съм „никой”. Който има силна национална иден­тичност, той се прикрива зад националния флаг, безопасна, защитна общност. А общ­ността не вижда нищо, не се чувства виновна, нито отговорна. Общността е като дете, не­винна жертва, това са просто сърби или хър­вати, това не са личности, а само лица, щаст­ливи, че могат да се разлеят в топлината на „националната идентичност”.

         - Сега, когато приключи борбата за Косово, виждате ли някаква специална роля за жените от двете страни на този конфликт?

         - Сръбските и албанските жени са длъжни да се постараят да възстановят прекъснатите връзки или да построят нови, така че животът отново да стане възможен. Страхувам се, обаче, че такава голяма задача не ще може да бъде реализирана чрез тихо геройство. Нужни са институции. Една личност, дори такава като защитничката на човешките права Наташа Кандич, не може да излекува всички рани. Жените трябва да се научат как да взимат участие в политическия живот, как да протягат ръка за власт и отговорност, как да се политизират, как да се борят. Това е дълъг, но единствено възможен път.