Разговорът с Дубравка не беше съвсем лесен. Задавах въпроси, които ми се струваха прости, но тя отговаряше с нещо като вътрешно раздразнение. Моите въпроси я вкарваха непрестанно в категориите, от които се стараеше да се изтръгне. Избрала е много труден начин на живот: иска да бъде писателка, добра писателка, която се издържа със своята писателска работа. Това винаги е трудно, особено в емиграция. Не иска да бъде схващана като представителна фигура на бивша Югославия, която служи за пример на разнообразни журналистически тези. Накрая, когато попитах за „проточилия се балкански конфликт”, загуби търпение към мен. „Това е безсмислица, това е постоянно повтаряща се баналност. В Югославия нямаше война. Война донесе едва нейното разпадане.” Тогава си припомних, какво ми беше казала за Дубравка една наша обща позната: „Дубравка е вдовица. Вдовица на бивша Югославия”.
Родена е в Югославия няколко години след Втората световна война, отгледана в Загреб. Там следва и става преподавател. Занимава се с руска авангардна литература и има много руски приятели, които днес живеят предимно извън границите на Русия. Пише книги за деца, разкази, романи и есета. Ръстът на национализма и разпадането на Югославия я принуждават да остане на Запад. Живее в Амстердам, но също така често се появява в САЩ и в западноевропейските академически центрове. Води живот на „пътуващ преподавател”.
Като много писатели на средноевропейската култура Дубравка Угрешич се занимава освен с белетристика и с есеистична проза. Нейни есета са публикувани в най-добрите западни издания, такива като „Les Temps Moderns", „Times Literary Supplement", „Lettre Internationale", „Die Zeit", „Partisan Review", „Cross Currents". Получила е няколко престижни международни награди и много ентусиазирани похвали на западната критика.
Макар в ежедневието да е хубава, весела и енергична „блондинка“, от нейните книги, които са писани неизменно в първо лице, се показва горчива и иронична фигура. Тя е язвителна и много интелигентна писателка, духовита и блестяща. С голямо удоволствие построява своите текстове от номерирани фрагменти, защото, както твърди, само чрез фрагмента може да се опитаме да разберем естеството на войната, която не може да бъде описана по друг начин. Голям почитател на нейното творчество е бил нобелистът Йосиф Бродски. Някога той казал за нея: „Само чужденец може да забележи колко мрачен е този свят. Дубравка Угрешич е именно такъв чужденец". А по-скоро чужденка, както показва това нашият разговор, който се състоя в сянката на войната в Косово.
- Малко източноевропейски писатели обръщат внимание на делата на жените. Кога започнахте да се интересувате от тази проблематика?
- Да, интересува ме положението на жените - заех се с него доста спонтанно. Моята първа книга, която публикувах преди 20 години, се нарича „Поза за проза” и засяга въпроса за писането и половете. Разказвачката в нея става писателка - нещо от вида на Шехерезада, за да съблазни един млад мъж, който е нещо от рода на литературен критик. Въпросът за половете е двигател на действието и в моята книга „Животът е приказка”. Но тази тема не е най-важна за мен. Аз съм писателка и преди всичко ме интересува литературния текст - романът, разказът, есето, литературата сама в себе си, с всичките нейни права, фокуси, удоволствия. Всяка моя книга е различна от предишната, всяка е преди всичко литературен проект.
В живота заплатих много висока цена заради отказа си за принадлежност към какъвто и да е колектив, особено народен. Сега ми е трудно да скоча в женското литературно гето. Съществува ли категорията мъж писател? Третирането ми като жена писател за мен е редукция и вид унижение, пред което обаче избягах от Хърватска.
Неотдавна ми се случи нещо, което признавам за най-висша степен на унижение. Някакъв журналист ме помоли за „интерпретация" на индивидуалността на Миряна Маркович, съпругата на Милошевич. След всичко това, което направих в живота си като писателка и преподавателка - ами че толкова писах за моя „източноевропейски” опит и за моя западноевропейски опит, а също и американски - някакъв си журналист ме съкрати до ролята на коментатор, който обяснява психиката на жената на убиец. Защото аз съм за него преди всичко „жена хърватка”. Жена хърватка. Жена писател. Какво означава това? Нищо.
- Понякога сама се наричате „пост Юго”, понякога „циганка”, понякога „балканка”...
- Аз нямам никакви национални чувства. Поради много причини - първата е навярно историята на моето семейство. Майка ми е българка, но с много слабо чувство за етническа принадлежност. Нито се гордее, нито се срамува от това. Никога не настояваше за своя „българизъм”. Затова пък баща ми беше югославянин. По време на Втората световна война се е борил в партизанската война за многонационална Югославия. Нямаше никакво чувство за национална принадлежност, можеше да принадлежи само към своето общество — семейството, фабриката, в която работеше, града, в който живееше. Родителите ми бяха атеисти и следователно религията не е станала, както у много други, причина за моето присъединяване към определена национална идентичност.
Второ, аз съм дете на бивша Югославия. От идеологическа гледна точка във всекидневната практика югославското „сантиментално образование” беше подобно на това, което виждам в Холандия. Също такива учебници в училище, в които се пропагандира многокултурността, точно такива телевизионни програми за деца, също такива символични форми (фолклорни танци, мирна идеология за съвместно съществуване между „черни, бели и жълти"). Когато говоря за това на холандските си приятели, не ми вярват. Западът прекалено силно вярва в убеждението, че комунизмът не е позволявал изразяването на етническата идентичност. Хората на Запад смятат, че идеята и идеологията на обществото „мулти-култи” е изключително откритие на демократичния Запад.
Докато съществуваше Югославия, не съм се замисляла над моята национална идентичност. Но процесът на разлагане на Югославия бе представян като борба за национална идентичност и независимост. За мен от самото начало това изглеждаше по-скоро като фашизиране на обществото и макар никой да нямаше смелостта да го каже, аз говорех за това, когато започна националистичният хаос, не бях подготвена за него, нямах етническо „убежище”, не принадлежах към никакво племе. Нещо повече: не исках да имам, това дори е по-важно. Не виждах основания, заради които Югославия би трябвало да се разпадне и войната да е била неизбежна. Знаех, че войната ще погуби цялото поколение на най-близките 50 години. Самоопределението като юго, постюго, балканка, циганка има многообразно и иронично значение. Това е моят начин за отхвърляне на това национално „заклеймяване". Новите държави на бивша Югославия особено репресивно натрапиха идентичност, преди всичко затова, защото тези държави сами в себе си нямаха идентичност. Национална и държавна идентичност, назначавана бързешком, истерично, брутално и престъпно. Последствията бяха гротескови. Когато беше обявена независимостта на Република Хърватска и всичко от този миг трябваше да бъде хърватско, някой „откри”, че местните жаби са изключително хърватски, защото по време на половия период те изменят цвета си - да, хърватските жаби - от зелен на син, националният хърватски цвят! Това е само пример, доста смешен, на едно от многото „хърватски чудеса”.
Шумът около етническата идентичност направи така, че етническите чистки през последните 10 години бяха лесни и неоспорвани морално. В такъв истеричен (защото не е историчен) и брутален контекст на съществуване на хърватина в Хърватско означаваше да стане добър, одобрителен, а битието на сърбина означаваше маргинализация, преследване, дори смърт. Югославянин означаваше „комуняга” и предател, циганин или албанец - опасният „чужд”. По същия начин се действаше и в Сърбия, макар ролите да бяха обърнати. След всичко това се чувствах просто „никой” и бях „никой”. Да бъда никой беше моята автентична позиция, да се декларирам като никой беше моят личен избор на идентичност.
- Това вероятно е бил рискован избор...
- Съвсем сама бях лесна цел. Публикувах няколко статии в чуждестранната преса. В тях оспорвах необходимостта да се провеждат войни, етнически чистки, национализъм, неблагоразумия. Веднага бях атакувана в местната преса от моите колеги, от моята среда. Публично бях обявена за предателка и „вещица”. Някои хора ме заплашваха, колегите от Загребския университет се отдръпнаха от мен, както и колегите писатели. Всеки минувач можеше да ме заплюе и щеше да бъде възнаграден за това.
Антипатията между мен и моята среда беше взаимна. Тогава реших да оставя работата в университета и да замина. Днес съм „никой” и понасям последствията от моя избор. Вече живях в няколко страни, сега съм в Амстердам. Връщам се в Хърватско поне веднъж в годината, навестявам родината. Но времето не е променило моите чувства.
Хърватско и цяла бивша Югославия станаха за мен в един миг съвършено чужди и ще останат непрестанно чужди.
- Значи в емиграция непрекъснато се връщате към въпроса за националната идентичност?
- За мое разочарование и на Запад не спряха да ми приписват национална идентичност. Издателите, без да питат, поместват върху кориците на моите книги етикета „хърватска писателка”, журналистите ме представят като „хърватска писателка”, не ги е грижа за това, какво мисля аз по този въпрос. За тях това е лесно. Западните общества също са изградени върху здравата основа на националната държава, макар да са толерантни и многокултурни. Затова не са в състояние да одобрят такива понятия като „никой” или „транснационална” личност или просто молбата „Моля, оставете ме на мира!”
Напуснах Хърватско, така както бих напуснала всяка друга част на Югославия, защото не можех да понеса факта, че хората бяха убивани поради вида кръв или пък живееха, защото тяхната кръв била такава, а не друга, че бяха награждавани или преследвани заради произхода им. Междувременно в чужбина станах „представител” на страната, която изоставих и в която вече не съществувах като писател. Принудена съм да бъда такава, за каквато искат да ме смятат другите хора, защото според тях трябва да бъда някой. И така, както виждате, не се занимавам с постоянно дефиниране на моята идентичност, а с твърд протест срещу въпроса за моята идентичност.
- Лесно ли беше да атакувате като жена? А дали беше лесно да не се подчинявате от позицията на жена?
- Струва ми се, че тези три неща: да се изложа на изгнание, умението да се възпротивявам и да бъда жена твърде много се свързват едно с друго. На Балканите жените и мъжете принадлежат към различни подкултури. Това може да се види също и на Запад. В Амстердам има босненско кафене. Посещават го само мъже. Те живеят групово, тяхната индивидуалност, действия са решени от групата. Жените по-малко са подчинени от терора на колектива, много повече са личности.
Идеологичният пакет на новородените национални държави (новородени с кръв) е крайно консервативен и патриархален. В такава ситуация жената трябва да знае своето място, трябва да се подчини на (мъжките) правила. Тя трябва да бъде „морална опора”, машина за раждане, мълчаща „съпровождаща особа”. Нищо чудно, че публично бях наречена вещица, както и няколко други интелектуалки и значителни жени. Вещицата е най-лошият мъжки кошмар, това е личност, изключена от обществото, неподчинена на задължителните правила, освен това владееща някаква „магическа сила” (или наука, например е интелектуална). Опасна е, защото не принадлежи.
- Писахте, че войната в бивша Югославия е война на мъжете, война на юго мьжът (хомо балканикус), който съществува и действа само групово, в дружина, подчинена на мита за мъжката сила и националното единство.
- Да, войната е била и все още е мъжка работа. Есето „Храбри момчета сме ние” от книгата „Култура на лъжата" огорчи моите приятели мъже. В него, разбира се, обобщавах, както обикновено се прави в есетата. Обобщавах, за да подчертая факта, че цялата бивша Югославия, не само нейна част, е патриархално общество. А беше по-малко патриархално по време на комунизма. В идеологическия пакет на комунизма имаше място за жените, те имаха сигурни нрава, бяха видими, поне на „хартия”. Войната е занятие само по себе си патриархално, така както и национализма, свързващо жената с идеологичния пакет на патриархалните ценности - както в хитлеристка Германия: кухня, църква, деца.
- Но дали етнонационализмът не е предаден на тези мъже от жените, които са ги възпитавали? Струва ми се, че тази война, която продължава вече десет години, не би била възможна, ако жените не бяха я подкрепяли.
- Жените подкрепяха войната само като мълчаливо мнозинство. Причината тук беше пасивността, страхът, отчаянието, примитивизмът. Правеха това заради своите семейства, мъже, групи, към които принадлежат. Жените в политиката, които поддържат активно войната, са малцинство. Помня как преди много години, някъде през 1992 година, една народна представителка в хърватския парламент, която се представяше като „хърватка, майка на 4 сина, фармаколог” (в този ред), каза публично, че е готова да посвети живота на своите синове на Хърватия. На следващия ден един от нейните синове беше убит в някакво военно стълкновение. Тази жена беше обявена за модел на хърватска майка. Това е нещо, което не съм в състояние да разбера. За мен тази жена е военен престъпник.
Но жените в бивша Югославия бяха единствената сила, която се стараеше да спре войната. Жените от Босна, Хърватин и Сърбия заминаха през 1991 г. до Белград и демонстрираха против войната. Бяха жестоко разгонени от военните. Множество от малки неправителствени организации, водени от жени, поддържат връзка между новите държави на бивша Югославия. Такива фигури като Наташа Кандич или Соня Бисерко са отличен пример за активистки, които в продължение на десет години се стараеха да се борят против сръбския фашизъм. „Жени в черно” се проявиха като сила и смелост и бяха единствената група в Сърбия (а дори в цяла бивша Югославия), която упорито се противопоставяше на войната.
- А дали се чувствате онеправдана, или се смятате за жертва на тази война?
- Много са жертвите в бивша Югославия, жени и мъже, цели региони са опустошени, хората убити, стотици хиляди изгубиха домовете си. Но не мога да забравя, че болшинството от хората с мълчание или гласно подкрепяха разрушителните фигури на своите избрани предводители. Не схващам себе си като жертва. Търпя последиците от моите избори, от моята морална, интелектуална и политическа позиция. Това е всичко. Вероятно бих понесла същите тези последици в друго общество, среда или страна.
Напълно наясно съм с това. какво се случи в бивша Югославия, имам пълното съзнание за престъплението, което е извършено в името на националната идентичност. Няма да кажа някой ден, както ще направят мнозго, че не съм знаела защо и как е станало това. Парадоксално, аз осъзнавам всичко, защото съм „никой”. Който има силна национална идентичност, той се прикрива зад националния флаг, безопасна, защитна общност. А общността не вижда нищо, не се чувства виновна, нито отговорна. Общността е като дете, невинна жертва, това са просто сърби или хървати, това не са личности, а само лица, щастливи, че могат да се разлеят в топлината на „националната идентичност”.
- Сега, когато приключи борбата за Косово, виждате ли някаква специална роля за жените от двете страни на този конфликт?
- Сръбските и албанските жени са длъжни да се постараят да възстановят прекъснатите връзки или да построят нови, така че животът отново да стане възможен. Страхувам се, обаче, че такава голяма задача не ще може да бъде реализирана чрез тихо геройство. Нужни са институции. Една личност, дори такава като защитничката на човешките права Наташа Кандич, не може да излекува всички рани. Жените трябва да се научат как да взимат участие в политическия живот, как да протягат ръка за власт и отговорност, как да се политизират, как да се борят. Това е дълъг, но единствено възможен път.
|