Лопе де Вега

драматургия

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

 

ИЗОБРЕТАТЕЛНАТА ВЛЮБЕНА

 

Комедия в три действия

 

Лопе де Вега

 

Превод от испански: Стоян Бакърджиев

 

       

      Действащи лица

       

      БЕЛИСА, вдовица
      ФЕНИСА, нейна дъщеря
      КАПИТАН БЕРНАРДО
      ЛУСИНДО, негов син
      ЕРНАНДО, слуга
      ЛЕОНАНДО, слуга
      ХЕРАРДА, дама
      ДОРИСТЕО, благородник
      ФИНАРДО, благородник
      ЛИСЕО
      ФАБИО
      СЛУГИ

       

      Действието става в Мадрид.

       

 

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

 

 

 

ПЪРВА СЦЕНА

 

 

Улица. Белиса и Фениса забулени.

 

 

 

БЕЛИСА.

    Дръж своя поглед към земята!
    Високо той да не лети,
    а ниско, гдето стъпваш ти!

ФЕНИСА.

    Как! Да не гледам небесата?!

БЕЛИСА.

    Бъбрице, прекратявай спора!

ФЕНИСА.

    Възторгът ми те дразни, значи?
    Бог сътвори човек така, че
    да съзерцава прав простора,
    а точно в туй, според властта му,
    предпреждения личат:
    човек да дири онзи кът,
    за който е създаден само.
    Той нареди с десница свята
    да гледат грешната земя
    животните край нас - нима
    и аз да гледам към земята?

БЕЛИСА.

    В небето ще се взираш ти
    едва когато бъдеш годна,
    а всяка мисъл благородна
    над старата земя лети.
    Знам - за девойка скромността е
    едно съкровище чудесно:
    чрез него ще спечели лесно,
    без него - все ще се терзае.
    А щом като така цениш
    небето, ти от свойта спалня
    с една унесеност похвална
    по цяла нощ ще го следиш.
    Ще съзерцаваш с образ блед
    великата творба на бога.

ФЕНИСА.

    Нима съм монахиня строга,
    за да ценя такъв съвет!?
    Щом сме навън, с едни и същи
    слова ме дразниш неуместно;
    целта си ще постигнеш лесно,
    ако все тъй държиш ме вкъщи
    и с десет ключа ме заключваш.

БЕЛИСА.

    Защо си заядлива в спора?

ФЕНИСА.

    Нима не чувствуваш, сеньора,
    че ти в сърцето ме улучваш?
    Какво в очите забеляза?
    С какво ти дават повод те?

БЕЛИСА.

    Църковен празник е, дете,
    затуй е нужно да ги пазя.
    А ти не се сърди, защото
    аз знам, че всяка хубавица
    е като малките дечица
    и с уроки я дебне злото.
    С младежи пълен е Мадрид.
    Щом те погледнат те, тогава
    гръм страховит те поразява.

ФЕНИСА.

    Как! Гръм? И, казваш, страховит?

БЕЛИСА.

    Сърцето ти ще изгорят
    и ще остане облеклото.

ФЕНИСА.

    О, невъзможно е, защото
    не съм чувствителна до смърт!

БЕЛИСА.

    Чуй - твойта баба бе почтена,
    тя казваше: „Девойка млада
    като кошута сред площада
    е от ловци обиколена.
    Похвалят ли я, тя загива,
    въздъхнат ли й, се предава.
    Да, с поглед всеки мъж тогава
    стрела в сърцето й забива.

ФЕНИСА.

    А щом очи не я съзрат,
    как би могла да се омъжи?

БЕЛИСА.

    Такова средство често лъже,
    аз знам един по-верен път.

ФЕНИСА.

    Какъв е той?

БЕЛИСА.

                             Да имаш слава,
    че скромоността ти е голяма.

ФЕНИСА.

    И скромността ни, ако няма
    богатство, сам-сама остава.
    Не искат само скромност вече,
    а и...

БЕЛИСА.

    Какво пък?

ФЕНИСА.

                                Състояние.

 

 

 

ВТОРА СЦЕНА

 

 

Лусиндо, Херарда и Ернандо,
които застават от едната страна на улицата,
на разстояние от Бениса и Фениса.

 

 

 

ХЕРАРДА.   (На Лусиндо.)

    Аз ли съм скъпото създание?

ЛУСИНДО.   (На Херарда.)

    Ти твърде точно се нарече.

ХЕРАРДА.

    Да, майстор си на нежни думи!

ЛУСИНДО.

    Нали?

ФЕНИСА.    (Встрани.)

    Лусиндо там ли е?

ХЕРАРДА.

    И си красавец - туй го знам!

ЛУСИНДО.

    Красавец! Май си правиш глуми.
    Не, аз съм просто мъж.

ФЕНИСА.    (Встрани.)

                            Горко ми!
    Безумно си въобразих,
    съвсем излишно доверих
    сърцето си на него, щом е
    далеч от моята любов
    и даже няма повод той.

ХЕРАРДА.

    Дърдоркото е лош герой.
    Помни, че имам нрав суров
    и смешки с мен недей си прави!
    От този нрав най-зле се пати.

ЛУСИНДО.

    Мен ме разсмива лудостта ти.

ХЕРАРДА.

    Що за котак с очи лукави!
    Чуй - който и да ме помами,
    не би откраднал тоя ден
    и шепичка любов от мен.

ЛУСИНДО.

    Постъпваш строго с любовта ми.
    Да хвалиш някоя жена
    и чудното й облекло
    без капка помисъл за зло,
    в това ли виждаш ти вина?
    При туй ти казах аз, ти чу
    каква любов към тебе крия.

ХЕРАРДА.

    Върви да ги дърдориш тия
    на индианките в Перу.
    Но стига вече, спри, защото
    детинщините ти безмерни
    са стъкълца за лековерни,
    пред мене не върви среброто.
    Със златото на любовта
    ще ме посрещнат, не с олово...

ФЕНИСА.    (Встрани.)

    Как бе сърцето ми готово
    да стане жертва на страстта!
    Той не прилича на негодник -
    не ме е виждал той дори.

 

 

 

ТРЕТА СЦЕНА

 

 

Дористео, Финардо, Белиса и Фениса от една страна;
Лусиндо, Херарда и Ернандо - от друга.

 

 

 

ФИНАРДО.   (На Дористео.)

    Видях я с него тук.

ДОРИСТЕО.

                            Поспри!
    Изискан ли е?

ФИНАРДО.

                        Благородник.

ДОРИСТЕО.

    Не са ли те?

ФИНАРДО.

                        Да, тя и той.

ХЕРАРДА.

    Не виждате ли там младежа?

ЛУСИНДО.

    Да, виждам го.

ХЕРАРДА.

                        Ще отбележа,
    че той е повелител мой.
    А ти съвсем не забеляза
    една насмешка като всяка
    насмешка... Тръгвам, той ме чака.
               (Тръгва към Дористео.)

>ЛУСИНДО.

    Как да постъпя?

ЕРНАНДО.

                        Тя те смаза.

ЛУСИНДО.   (Встрани към Ернандо.)

    С кама ще го пронижа! Да,
    ще му я грабна и откарам.

ЕРНАНДО.

    Обичаш ли я?

ЛУСИНДО.

                     Цял изгарям!

ЕРНАНДО.

    Да те полея ли с вода?
    Ценим единствено почти
    свободните между жените...

ХЕРАРДА.   (На Дористео.)

    Ти цял изпълваш ми очите.

ДОРИСТЕО.

    Гнева ми усмиряваш ти.
    Когато те видях пред мен
    да бъбриш с онзи млад негодник,
    надут, наперен благородник,
    почувствувах се раздразнен.
    Но ти си с мен и в мойто младо
    сърце избухна пак любов.
    ........................1
    [1 Липсва последният стих на редондилията.]

ХЕРАРДА.

    Последвайте ме!

ДОРИСТЕО.

                     Къде?

ХЕРАРДА.

                         Към Прадо.
    (Излизат Херарда, Дористео и Финардо.)

 

 

 

ЧЕТВЪРТА СЦЕНА

 

 

Белиса и Фениса на една страна.
Лусиндо и Ернандо - на друга.

 

 

 

ЛУСИНДО.

    Заминаха ли?

ЕРНАНДО.

                         Май те втриса!
    Помни - при любовта така е.

ЛУСИНДО.

    Коя е тази?

ЕРНАНДО.

                         Май че тя е
    съседката ни - да, Фениса
    и майка й - гигантка цяла:
    превземаш сякаш планина
    в Ирландия...

ФЕНИСА.   (Встрани.)

                         До днес жена
    едва ли е така лудяла.
    Аз го обичам, а не зная
    дали ме помни с нещо той.

ЛУСИНДО.

    Не съм я виждал, боже мой!

ФЕНИСА.   (Встрани.)

    Не мога да се обуздая.
    Каква възможност да му дам
    да ме погледне във лицето?
    Любов обхваща ми сърцето
    и няма никакъв балсам.

ЕРНАНДО.

    Ако я видиш, честна дума -
    би проумял, че любовта
    към другата е грехота.
    Тя е красива, честна, умна.
    Но в мислите си съкровени
    баща ти вече...

ЛУСИНДО.

                        Как баща ми!

ЕРНАНДО.

    Ако окото не ме мами,
    за майка й ще се ожени
    и то е в негов интерес.

ЛУСИНДО.

    Ще се ожени! Туй ме смая.

ЕРНАНДО.

    Заговори я някак, зная,
    че има безупречна чест.

ЛУСИНДО.

    Херарда ме е запленила,
    изгарям в ревност и тъга.
    Какво да гледам тук сега?

ЕРНАНДО.

    Ей тази хубавица мила!

ЛУСИНДО.

    Ремнивецът е с лошо зрение,
    навред съзира грозота.

ФЕНИСА.   (Встрани.)

    Измислих нещо, любовта
    ми го подсказва без съмнение.
    Уж кърпичката изтървавам,
    той ще я вдигне, ще ме спре;
    подавайки я, ще съзре,
    че своята душа му давам.
    Погледне ли ме, ще познае
    сърцето ми, в очите скрито.

ЕРНАНДО.

    Виж нейните очи, в които
    любов жадува любовта й.

БЕЛИСА.

    Да тръгваме сега, не бива
    да губим още време, дъще!

ЕРНАНДО.

    Край нас ще минат за към къщи.
    Виж само колко е красива!

     

    (Минават Белиса и Фениса, която изпуска кърпичката си.)

ЛУСИНДО.

    Но тя е ангел от небето.

ЕРНАНДО.

    Изпусна кърпичката...

ЛУСИНДО.

                        Сам
    ще я повдигна и подам.

     

    (Вдига кърпичката и се отправя към дамите.)

     

    О, обърнете си лицето!

ФЕНИСА.

    Какво желаете, кажете!

ЛУСИНДО.

    Май вятърът ви я отвя.

ФЕНИСА.

    Как тъй! Съмнявам се в това.
    Постойте!

     

    (Започва да турси във фустата си и се открива.)

     

ЛУСИНДО.

                     Нищо, потърсете!

ФЕНИСА.

    Наистина, не е в ръкава.

БЕНИСА.

    Това какво е?

ФЕНИСА.

                        Боже мой!

БЕЛИСА.

    Какво?

ФЕНИСА.

                Намерил я е той!

БЕЛИСА.

    Дали е твоя?

ЛУСИНДО.   (Встрани.)

                   Тя пленява.

ФЕНИСА.

    И в другия ръкав я няма.
    Сега ще проверя къде е.

ЕРНАНДО.   (Встрани.)

    Човек почти ще полудее
    през тази малка нежна дама.

ФЕНИСА.

    В джобовете ще я открия.

БЕНИСА.

    Фениса, бързай!

ФЕНИСА.

                Бързам много!
    Не, няма я.

БЕНИСА.

             Но спри, ей богу!

ФЕНИСА.

    И тук я няма.

БЕНИСА.

                    Остави я!

ФЕНИСА.

    С дантели ли е?

ЛУСИНДО.

                Да, с дантели.

ФЕНИСА.

    С бродерия?

ЛУСИНДО.

                Да, вижте! Ето!

БЕЛИСА.

    Пшт! Вие сте навън, където
    клюкари биха ви видели.

ФЕЛИСА.

    Нали не искате, сеньор,
    да взема чужда - аз се плаша.

ЛУСИНДО.

    Сеньора, мисля, че е ваша.

ФЕНИСА.

    Любезен сте, в туй няма спор.
    Дантелата не е ли малко
    разшита?

ЛУСИНДО.

    Точно тъй, сеньора.

ФЕНИСА.

    В кой ъгъл?

БЕЛИСА.

             Спри, на теб говоря!

ЛУСИНДО.

    Да, вашата е...

БЕЛИСА.

                  Колко жалко,
    но път ни дайте! С благослов
    изгубените вещи пази
    светата наша църква!

ФЕНИСА.   (Встрани.)

                        Тази
    стреличка изостри, любов!

БЕЛИСА.

    Върви!

ФЕНИСА.

    Да.

     

    (Тръгва, но после се връща.)

     

ЕРНАНДО.

    Виж, че е прекрасна!

ЛУСИНДО.

    Защо съм толкова ревнив?

ФЕНИСА.   (Връщайки се.)

    Сеньор!

ЛУСИНДО.

         Пред вас стоя щастлив!

ФЕНИСА.

    Спомнете си, че съм съгласна
    за кърпичката - и повтарям:
    ако откриете чия е,
    ще му я върна - то се знае...
                  (Встрани.)
    Ох, щях да кажа, че изгарям!
    Кажете му, че аз живея
    на „Градинарска“, тя се пада
    до улица...

ЕРНАНДО.   (Встрани.)

                  Каква наслада!
    И талия, и прелест в нея!

ФЕНИСА.

    Живеем срещу капитан
    Бернардо.

ЛУСИНДО.

                Същият, баща ми.

ФЕНИСА.

    О, сладка бездна, как ме мами
    да изгоря без капка свян!

БЕЛИСА.

    Лудетино!

ФЕНИСА.

                Чух твоя зов.
    Той пожела да отбележи,
    че сме съседи с тях...

БЕЛИСА.

                    Брътвежи!
              Върви!

ФЕНИСА.   (Встрани.)

                    Изгарям от любов!

     

                        (Двете излизат.)

     

 

 

 

ПЕТА СЦЕНА

 

 

Лусиндо, Ернандо.

 

 

 

ЕРНАНДО.

               Какво ще кажеш?

ЛУСИНДО.

    Тя е мила,
    изящна, умна и прекрасна,
    но аз горя от обич страстна -
    Херарда ме е запленила.
    Измамлива е ревността,
    подхлъзва всеки, така че
    и силен да е, пак го влачи
    към блатото на любовта.
    Ужасно е да гледаш ти
    една девойка безпощадна
    да шепне с някой мъж, и жадна,
    и стръвна да ти отмъсти.
    Не е тъй силна любовта ми,
    но е достатъчна все пак,
    да стана луд, щом виждам как
    жената с лекота ни мами.

ЕРНАНДО.

    Човек цени най-много днес
    свободните жени и тия,
    които според мен самия
    са пропилели свойта чест.
    Почтената жена ридае
    съвсем самичка в своя дом,
    а той си тръгва мълчешком
    и пред сълзите й нехае.
    А тя, обзета от тъга,
    все тъй в затвора си линее.
    Но щом умът му просветлее,
    ще свърши всякаква шега;
    ще бъде раздразнен, когато
    съзре, едва поел на път,
    кък бързат да я утешат
    поклонниците като ято...

ЛУСИНДО.

    Ако жените са почтени,
    мъжът сърцето си предлага.

ЕРНАНДО.

    От ревност страда, и от шпага
    незрелите... Да, според мене
    си пати, който е младеж.
    Очаквам да те видя вече
    от всички каши по-далече
    и в истината да прозреш.

ЛУСИНДО.

    Отблъскват ме безброй причини.

ЕРНАНДО.

    Ако свободна е жената,
    като маймуна пред децата
    се кърши, щом край тях подмине.
    За нея лика и прилика
    е мъж със власт, с дърво дебело:
    бълхите й да тупа смело,
    та никой да не я надвика.
    Момците без добри съвети
    превръщат в чучела жените;
    но глупави са те самите -
    а не постъпват тъй мъжете.
    Полузахапеш ли стръвта й,
    жената няма да се чуди,
    ще я отпусне - да събуди
    у тебе ревността... Така е!

ЛУСИНДО.

    Съвет ми дай!

ЕРНАНДО.

               Бъди готов,
    защото клинът клин избива.

ЛУСИНДО.

    И чака ме любов щастлива?

ЕРНАНДО.

    Да.

ЛУСИНДО.

    Как?

ЕРНАНДО.

            Чрез новата любов.

ЛУСИНДО.

    Не философстай! Искам ясно
    да разбера какво ще правя.

ЕРНАНДО.

    Не виждаш ли, че те заставя
    чрез ревност да си влюбиш страстно?
    Аз зная истина велика -
    че въдица е ревността ни,
    улавя слава, чест, имане,
    макар че само е тръстика.
    Как позволяваш тя, която
    дори ветрец ще я превие,
    като слабак да те надвие
    и да те тласне в мътно блато?
    Стръвта си хвърля към имота,
    плете въже от ревността.
    На туй въже ли с лекота
    ще се откажеш от живота?
    Това, което мъдреците
    днес за законите твърдят,
    то се отнася тоя път
    за любовта и за жените:
    те като мрежи се простират,
    ловят мухи, слабаци само,
    а не животното голямо,
    което мрежите раздира.
    Не е ли срамно? Аз ли трябва
    уроци да ти давам?

ЛУСИНДО.

                                 Спри
    и с укори не ме кори,
    когато любовта ме грабва.
    Знай - в паяжината й здрава
    аз съм муха.

ЕРНАНДО.

                 Муха? Виж ти!

ЛУСИНДО.

    А на стръвта й аз почти
    съм риба - вече тя не шава.
    Отново трябва да я видя.
    Опасно клъвна тя в яда си
    сърцето ми...

ЕРНАНДО.

                 Защо? Боя се,
    ще те посрещне пак с обида.

ЛУСИНДО.

    Защо си прави тя оглушки?

ЕРНАНДО.

    Кък тъй от скръб не се пресити?

ЛУСИНДО.

    За да ги гълтам през очите,
    тя ми поднася люти чушки.

     

    (Излизат.)

     

 

 

 

ШЕСТА СЦЕНА

 

 

Стая в дома на Белиса. Белиса, Фениса.

 

 

 

БЕЛИСА.

    Наметката си ти свали ли?

ФЕНИСА.

    Да, и я сложих ето там.

БЕЛИСА.

    Добре, ела сега насам!

ФЕНИСА.

    Така си гневна! Боже мили,
    помилуй ме! Какво ти правя,
    та все сърдита те намирам?

БЕЛИСА.

    Ти мислиш, че не те разбирам?
    Добра награда ми се дава.
    Все ядове едни и същи!
    Да ти държа под ключ вратите,
    по-рядко ще ме дразниш...

ФЕНИСА.

                         В дните,
    когато съм навън от къщи,
    премного мъки си докарвам.
    Достатъчно ме ти руга
    и ще те моля отсега
    да ме държиш под ключ!

БЕЛИСА.

                         Не вярвам!

ФЕНИСА.

    Нима извърших с нещо грях,
    та ме гълчиш със думи разни?

БЕЛИСА.

    Чуй - твойта волност ме раздразни.

ФЕНИСА.

    Как! Волност?

БЕЛИСА.

             Мислиш, не видях!

ФЕНИСА.

    Нанесла ли съм ти обида?
    С младежи да са ме видели?
    Кой с камъчета се прицели
    в стъклата ми, за да го видя?
    На момък кимнах ли? Къде?
    Във църква? Кой след мен слухти,
    че си така ревнива ти?
    Сватовница ли тук дойде?
    Кажи, кога си уловила
    бележка с думи непочтени?
    Мастило и перо у мене
    дали си някога открила?
    Подарък ли от чужди хора
    е тази панделка? Кажи ми?
    Или пък булото?

БЕЛИСА.

                              Прости ми,
    не искам вече да говоря.
    Не си ми дала повод днес
    и няма да те укорявам.

ФЕНИСА.

    Тогава?

БЕЛИСА.

                 Аз предупреждавам:
    честта ми пази твойта чест.
    Съвети зная твърде стари:
    за дасе пазиш от бедите,
    притваряй по-добре вратите
    и слагай нови катинари!

ФЕНИСА   (Встрани.).

    Ами, ще ме опазиш ти!

БЕЛИСА.

    Какво?

ФЕНИСА.

            Ще бъде по вкуса ти,
    но дразня се, че толкоз пъти
    под път, над път ми се крещи.
    А ти била ли си светица
    през младостта си?

БЕЛИСА.

                 Без да мамя,
    бях скромна вкъщи, вън и в храма,
    бях просто примерна девица.
    С очи под ключ гивях тогава.

ФЕНИСА.

    Как се омъжи?

БЕЛИСА.

                 Щом сърцето
    е добродетелно, небето
    го вижда и го награждава.

ФЕНИСА.

    Но леля казваше веднъж,
    че си се молила безкрайно,
    че баела си много тайно...

БЕЛИСА.

    За да си диря мъж?

ФЕНИСА.

                              Да, мъж!
    Стотици петъци си бдяла
    на пост като отшелник - в знак,
    че си жадувала за брак
    и към съпруг си се стремяла.

БЕЛИСА.

    Не мислех за подобен лов.
    Кълна ти се, че е лъжкиня!
    Аз исках да съм монахиня
    и се омъжих без любов.

ФЕНИСА.

    Но бе ревнива ти и люта
    към татко - бог да го прости!

БЕЛИСА.

    Защото пропиля почти
    дома ни, с моите бижута
    той надаряваше жените.
    Но аз заради тебе само
    се сърдех...

ФЕНИСА.

               Някой чука, мамо!

БЕЛИСА.

    Виж кой е долу пред вратите!

     

    (Фениса поглежда през решетката на прозореца.)

     

ФЕНИСА.

    Вън пред самите ни стени
    е капитанът... Да, така е!

БЕЛИСА.

    Досещам се какво желае.

ФЕНИСА.

    Как се досещаш? Обясни!

БЕЛИСА.

    Съвсем наскоро ми се стори,
    че влюбено се вглежда в мен.
    Показах се със нрав студен,
    а той за брак ще ми говори.
    Но оттогава мисля само,
    че той е подходящ - богат
    и уважаван в тоя град.

ФЕНИСА.

    Прости ми, че се смея, мамо!

БЕЛИСА.

    Защо се смееш?

ФЕНИСА.

                          За беля,
    аз проумях каква светица
    била си ти като девица -
    и що за пример си била
    на улицата, вкъщи, в храма,
    та щом почука той едва,
    такива мисли ти навя.
    Ще се поуча - аз не мамя!

БЕЛИСА.

    Лудетино, на произвола
    е дом без мъж - а той богат е,
    добре ще замени баща ти.

ФЕНИСА.

    Изслушай ме! Чуй, аз те моля!
    Тъй, значи, ще ме пази той?

БЕЛИСА.

    Не мисля друго аз, освен
    тук мъж да видя някой ден
    и той да е закрилник твой.

ФЕНИСА.

    Мен първо омъжи тогава,
    мъжът ми нека да ме брани!

БЕЛИСА.

    Очаквам и това да стане.
    При случай аз ще го направя.

ФЕНИСА.

    Аз вярвам и благодаря ти.

БЕЛИСА.

    Ще пази този твойта чест.

ФЕНИСА.

    Над мен с по-силен интерес
    би бдял мъжът ми от мъжа ти.

БЕЛИСА.

    Той има син, навярно може
    тъй нещо да се уреди.

ФЕНИСА.

    Лусиндо, мой живот бъди!
    Дали ще доживея, боже?

 

 

 

СЕДМА СЦЕНА

 

 

Капитан Бернардо, много галантен със своята шапка с пера, шпага и кинжал, като капитан от минали времена.
Фулминато и друг слуга. Предишните.

 

 

 

КАПИТАНЪТ.

    Забавихте се безсъмнено
    и затова си позволих
    да вляза, тъй като реших,
    че за съсед е позволено.
    Във Фландрия аз бях изгубен;
    днес туй, че сме съседи, вече
    към нещо висше ме увлече.

БЕЛИСА.   (Встрани.)

    Представям си как в мен е влюбен!
    Сеньорът щеше да обиди
    и тоя дом, и нас самите,
    ако не мине през вратите
    като през свои, да ни види.
    Подай столовете, Фениса!

     

    (Капитанът сяда.)

     

КАПИТАНЪТ.   (На слугите, които излизат.)

    Навън излезте вие там!

БЕЛИСА.

    Фениса, просто ме е срам,
    че съм с небрежен вид. Какви са
    косите ми? Да те смущават?

ФЕНИСА.

    От немарливост ни следа!

БЕЛИСА.

    Видът ми весел ли е?

ФЕНИСА.

                                               Да.

БЕЛИСА.

    Чертите нещо да издават?

ФЕНИСА.

    Да.

БЕЛИСА.

    Е?

ФЕНИСА.

    Набожността.

БЕЛИСА.

                                         Де-де!
    Проклетнице, амин! Но ти
    не си ме тачила почти.

ФЕНИСА.   (Встрани.)

    Светици от немай-къде!
    Зъби си нямат за храна,
    затуй със завист във очите
    броят на другите зъбите.
    Не ме е страх... Ти си жена!

БЕЛИСА.

    Показах се непредпазлива
    и без червило съм сега.

ФЕНИСА.

    Недей се тревожи така!

БЕЛИСА.

    Защо?

ФЕНИСА.

                 Сеньорът ти заспива.

БЕЛИСА.

    Добре, ще седна тук на стола.

ФЕНИСА.

    От погледа му тоя път
    страните ти ще запламтят.
                        (Белиса сяда.)

БЕЛИСА.

    Сеньор, сега кажете, моля!

КАПИТАНЪТ.

    Като ви гледах (Бог ми е свидетел,
    че за един съсед се позволява!),
    можах да схвана вашта добродетел.
    Аз виждах сутрин, вечер какво става.
    И благородството у вас самата
    разбрах, защото бракът ме пленява.
    Понеже скромността и красотата
    събуждат сетивата ни честити,
    дори когато стари са сърцата -
    съпруг предлагам, ако разрешите,
    на мен подобен, но с душа по-млада,
    отколкото показват му чертите;
    да скита по чужбина и да страда
    с оръжие, по лагери военни,
    на път, без сън, цял в рани, през
                                                      блокада,
    до фландърските равнини зелени
    през хиляди опасности да мине
    на кон - и виж: младежът състарен е.
    Аз помня как Карл Пети говори ни:
    бил, скитайки по сушата, морето,
    стар на четирийсет и шест години.
    Аз се родих през лято шестдесето.
    Херцог де Алба, искрено говоря,
    е кръстник мой, навред прочут...
                                                      И ето -
    все походи, все битки до умора,
    че и от бронз да бях, бих рухнал даже.
    Най-после станах ви съсед, сеньора.
    В дома си старците са като стражи,
    а всички млади са като молците -
    един си тръгва, друг ще се покаже.
    Без даже да обиждам вас самите -
    бърз, силен, здрав съм, спя, добре
                                                      се храня,
    препускам с кон, добре държа юздите.
    Един-единствен път получих рана,
    когато в град Палермо бях обиден,
    но никога пък болест не ме хвана.
    Добре възпитах аз сина си свиден -
    ще води рота, вкарах го накрая
    в известен орден - туй е дял завиден.
    Той няма да дотяга...

ФЕНИСА.   (Встрани.)

                             Как желая
    да дойде тук!

КАПИТАНЪТ.

                        И скоро безсъмнено
    ще ме напусне - туй добре го зная.
    Белиса, аз ви моля най-смирено
    Фениса за жена да ми дадете.
    Аз искам да я надаря почтено
    и искрено да й предам в ръцете
    богатството, спечелено със шпага.
    Да не изпитва страх! В мен пламък свети
    и старостта от мен все още бяга.

БЕЛИСА.

    Как! Ваша милост моли днес
    от мене мойта дъщеря?

КАПИТАНЪТ.

    И аз ще ви благодаря,
    това ще ми направи чест.

ФЕНИСА.   (Встрани.)

    Горко ми! Ах, това какво е?
    Реших - той майка ми желае,
    а пък Лусиндо се старае
    да свършат тия мъки мои.
    Фантазията бе измама,
    а тук се случи важно нещо.
    За щастие мечтах горещо -
    уж то бе близо, а го няма.

БЕЛИСА.

    Помислих, че сърцето ваше
    към мене от любов прелива.

КАПИТАНЪТ.

    О не, Белиса!

БЕЛИСА.

                           Бях щастлива...
    Все пак това не ме изплаши.
    Ти тези негови слова
    чу, дъще!

ФЕНИСА.   (Встрани.)

                     В своя сладък плен
    му вярвах аз до тоя ден
    и бях щастлива от това.
    Но тази вяра бе горчива,
    тя в сънищата се роди,
    предателски ме победи,
    тя е наистина фалшива.
    При мен мечтата я докара,
    родена е в среднощен час
    и затова чрез клетва аз
    докрай отричам тази вяра.
              (Встрани към майка си.)
    Аз, мамо, мислех да съзра
    в съседа ни поклонник твой.

БЕЛИСА.

    Не, друго нещо мисли той.
    Ах, боже, в страшен срам горя!

ФЕНИСА.   (Встрани.)

    О, сън на любовта, прости!
    Защо лъжлив при мен се спря?
    Защо така ме подигра?
    Ах, сън са всичките мечти!

БЕЛИСА.

    Срамувам се и съм сломена
    от мисълта да се омъжа.
    Все пак не мога да се лъжа,
    че младостта ти е зелена.
    Ти преценявай уж нещата
    и се предпазвай от лъжи!

ФЕНИСА.

    За тебе сметката важи,
    а пък за мене красотата.
    А вие, старите, честити
    по времето на младостта,
    днес за примамните неща
    като скъперници ламтите.
    Влекат ви дарове, наслади,
    безгрижие, покой, пари
    и ни завиждате дори,
    и се стремите да сте млади.
    Все пак да бъда вироглава,
    съвсем не е по моя нрав.
    Той настоява и е прав,
    но аз не се усещам здрава.
    Поотложи за малко, виж -
    след месец да му отговоря!

БЕЛИСА.

    Ще съумея да го сторя
    и ти ще ми благодариш.
              (Пристъпва да говори с Капитана.)

ФЕНИСА.   (Встрани.)

    Бях умна, нямах вид суров,
    показах се покорна, тиха;
    така ще мога чрез жениха
    да стигна своята любов.
    Ако сега не го измамя
    и той разсърден си отиде,
    кога Лусиндо ще ме види,
    кога ще поговорим двама?
    Баща му, щом дохожда тук,
    ще бъде връзка между нас.
              (Капитанът и Белиса говорят.)

КАПИТАНЪТ.

    Това, което чувам аз,
    изпълва с радост моя слух.
    За месец време аз приемам
    да чакам младата сеньора,
    но с нея нека поговоря!

ФЕНИСА.   (Встрани.)

    По труден път сега поемам!

КАПИТАНЪТ.

    Познавам те по мъдростта -
    в Мадрид я хвалят твърде шумно,
    но с разрешение тъй умно
    за първи път излиза тя.
    Показваш свойта добродетел,
    понеже не ламтиш за млад.
    По-честна мисъл в тоя свят
    не зная... Бог ми е свидетел!
    Подсказват думите крилати,
    че имаш качества укрити;
    ще бъда твой баща в бедите,
    страж и пазител на честта ти.
    А ако бъда здрав и твърд,
    то моята брада тогава
    с голям успех ще защищава
    честта ти от позор и смърт.
    Ако ей тоя сняг по мене
    е лош за накит твой, когато
    се смесят къдрите от злато
    с къдриците ми посребрени,
    с подаръци ще се поправи
    несходството във възрастта.

ФЕНИСА.

    О, с мойта възраст чрез честта
    се изравнява възрастта ви.
    Но тази скромност... ми спести,
    без туй съм вече твоя...

КАПИТАНЪТ.

                                  „Твоя“
    ли каза?

ФЕНИСА.

                         Ваша не, а твоя
    понеже вече сме на „ти“.

КАПИТАНЪТ.

    Ах, що за милост! Боже мой!
    Във Фландрия това да беше,
    туй празник би било и щеше
    всеобщ, всеобщ да бъде той.
    Би имало турнир голям,
    за да ме пази бог от смърт.
    Но щом в Мадрид ми разрешат,
    турнира ще направя там.

ФЕНИСА.

    Ах, моля те, живота в двора
    с това не бива да смутиш!

КАПИТАНЪТ.

    Това, което повелиш,
    дете любимо, туй ще сторя.
    Ако не беше заради...

ФЕНИСА.

    Аз искам да ти кажа нещо.

КАПИТАНЪТ.

    А аз да те даря горещо.

ФЕНИСА.   (Встрани към него.)

    Бог нека сам над вас да бди!
    До днес, сеньор, не знаех, че Лусиндо
    ваш син е бил, а вече от години
    го виждам да излиза от дома ви.
    Научих го едва сега от мама.
    Благодаря на бога - вие скоро
    ще станете законен мой съпруг.
    Но искам да ви кажа, че синът ви...

КАПИТАНЪТ.

    Какви приятни думи чувам! Нека
    жарта на тия карамфилни устни
    да разтопи снега по мойте къдри!

ФЕНИСА.

    Сеньор, безумството му прекъснете!
    Синът ви непрестанно ме задиря.

КАПИТАНЪТ.

    Как тъй задиря!

ФЕНИСА.

                               Най-благоразумно
    ако синът ви с мене се държеше,
    тъй както на сеньор е позволено,
    аз нямаше сега да се оплаквам,
    защото нямам лицемерен нрав.

КАПИТАНЪТ.

    Но как задиря?

ФЕНИСА.

                    С глупави бележки,
    изпращани по някои, които
    дохождат вкъщи с повод и без повод;
    посредничи чрез моите другарки
    и в късите бележки на помисля
    дори да ми намекне за женитба.

КАПИТАНЪТ.

    Но той е луд и аз ви умолявам
    да му простите - той от днес нататък
    ще бъде мил.

ФЕНИСА.

                    Понеже ви е син,
    затуй сеньор, ви моля, деликатно
    за моята обида му кажете...
    Осланям се сега на вашта мъдрост.

КАПИТАНЪТ.

    Разчитайте. И бог да ви закриля!
    Белиса, аз подхвърлих на Фениса,
    че ще й дам подарък, че не искам
    за друго да живея... Вижда бог,
    че в тоя миг оттук ще си отида,
    но скоро ще се върна да ви видя.

БЕЛИСА.

    Бог да те пази!

     

               (Капитанът излиза.)

 

 

 

ОСМА СЦЕНА

 

 

Белиса, Фениса.

 

 

 

БЕЛИСА.

                                          Щастие голямо
    небето ни изпраща днес, Фениса.

ФЕНИСА.

    Доволна ли си?

БЕЛИСА.

                       И то как!

ФЕНИСА.

                                                    Аз мисля,
    че ти дълбоко криеш свойта болка.

БЕЛИСА.

    Как тъй?

ФЕНИСА.

                       Ти искаше да се омъжиш.

БЕЛИСА.

    Ехидна си. Ела!

ФЕНИСА.   (Встрани.)

                                 О, мой Лусиндо!
    Ако не ме разбираш в тази каша,
    не си ни умен ти, ни столичанин.
    Щом разбереш и дойдеш тук при мен,
    ти си роден в Мадрид и си почтен.

     

    .

    (Излизат.)

 

 

 

ДЕВЕТА СЦЕНА

 

 

Улица. Лусиндо, Ернандо.

 

 

 

ЛУСИНДО.

    С поклонника си там е тя.

ЕРНАНДО.

    Е, та? Спокойно и без пламък!

ЛУСИНДО.

    Мен ме измъчва ревността.

ЕРНАНДО.

    Но този дом е като замък -
    показват му безброй неща.
    Да види всяка дреболия,
    са нужни даже две недели
    в галерии като ония...
    Не, тук не служа два дни цели,
    дори в галера да изгния!

ЛУСИНДО.

    Тя е галера като всяка
    а онзи, без да се тревожи,
    гребе с гребло и се разтака...
    Ревнивецът дали ще може
    на някой бряг да го дочака?
    Горко, Ернандо! Как тъй стана,
    че ме плени жена красива,
    суетна и необуздана,
    лукава, опитна, лъжлива
    и със сърце като стомана?

ЕРНАНДО.

    Аз те разбирам: любовта
    създава привързаността.
    Но туй, че в твоята любима
    притворство и нехайство има,
    това е просто грехота.

ЛУСИНДО.

    Тя на прозореца застава,
    той тръгва...

ЕРНАНДО.

                           Тя ще гледа как
    добре настроен той минава.

 

 

 

ДЕСЕТА СЦЕНА

 

 

Дористео излиза с Финардо от къщата на Херарда,
която се появява на прозореца си.

 

 

 

ХЕРАРДА.   (Встрани.)

    Охо, Лусиндо виждам пак!

ЛУСИНДО.

    Как страдам аз! Какво ми става?

ДОРИСТЕО.

    Не е ли чудна?

ФИНАРДО.

                               Тънкоснага,
    сърдечна, умна, боже мой!

ДОРИСТЕО.

    Пленява с външност тя веднага.

ФЕНАРДО.   (На Дористео.)

    Това Лусиндо ли е?

ДОРИСТЕО.

                               Той.

ФИНАРДО.

    Ами ако извади шпага?

ДОРИСТЕО.

    И да извади, не питае
    към него тя трошица нежност.

ХЕРАРДА.   (Встрани.)

    Ревнува той - да се терзае!
    Покаже ли към мъж небрежност,
    ще разбереш какво желае.
    Пак ще го клъцна - да съзре,
    че с Дористео уж съм мила
    и обич в мен да подозре.
    Я по-назад: ще се засиля
    и тъй ще скоча по-добре.
    Сеньор!

ЛУСИНДО.

    Не викате ли мен?

ХЕРАРДА.

    Съвсем не викам вас, сеньор!

ДОРИСТЕО.

    Мен?

ХЕРАРДА.

    Да...

ЛУСИНДО.

                 Не си ли възмутен,
    Ернандо, чуваш ли?

ЕРНАНДО.   (Встрани към Лусиндо.)

                                          Позор!
    Да, позорят ни тоя ден!

ЛУСИНДО.

    За да не види в мен глупак,
    ти подхвани от по-далече,
    че уж за друга тук съм чак.

ХЕРАРДА.   (На Дористео.)

    Аз ще излизам тази вечер,
    затуй ме придружете пак!

ДОРИСТЕО.

    Къде?

ХЕРАРДА.

                   До Прадо с мене елате,
    приятно ми е с вас!

ДОРИСТЕО.

                                             Но да.

ЛУСИНДО.

    До Прадо пак ще я изпрати.

ЕРНАНДО.

    Не би изпаднал тъй в беда,
    ако не беше ревността ти.

ДОРИСТЕО.

    А друго?

ХЕРАРДА.

                     Само се пазете!

ДОРИСТЕО.

    Простете!

ФИНАРДО.

                     Друго да желае?

ДОРИСТЕО.

    Да си вървя ли?

ХЕРАРДА.

                          Да, вървете!

     

                   (Дористео и Фенардо излизат.)

 

 

 

ЕДИНАДЕСЕТА СЦЕНА

 

 

Лусиндо и Ернандо на улицата, Херарда на прозореца.

 

 

 

ЛУСИНДО.

    Тъй лошо да ме подиграе,
    а шпага не държа в ръцете!
    Но жив е бог - и ще направя
    да ме обикне тя самата
    от сляпа ревност и тогава,
    щом не помагат небесата,
    чрез любовта се отмъщава.

ЕРНАНДО.

    Но как ще те ревнува тя?

ЛУСИНДО.

    Ще бъда в Прадо вечерта
    с една жена - там да съзре,
    че съм щастлив, да разбере,
    че ме закриля любовта.

ЕРНАНДО.

    С коя жена?

ЛУСИНДО.

                        Това не знам.

ЕРНАНДО.

    Такава трудно се открива.

ЛУСИНДО.

    Нима е важно! Ще ти дам
    една наметка...

ЕРНАНДО.

                        Ще ме бива
    за вещица.

ЛУСИНДО.

                     Ще бъдем там.

ЕРНАНДО.

    Ти луд ли си?

ЛУСИНДО.

                     Какво ти става?

ЕРНАНДО.

    Какво! Да се натъкна в мрака
    на някой, който не прощава?

ЛУСИНДО.

    Ще дотърча от храсталака.
    И тихо, стига се разправя!
    Попитай я сега дали
    е дама някаква видяла.

ЕРНАНДО.

    Да, ти си прав: или-или.
    Тя твоята любов окаля -
    на ревност ти я подхвърли!
    А, тъкмо ви видях, сеньора!

ХЕРАРДА.

    Ернардо, ти ли си?

ЕРНАНДО.

                                      Да, аз!

ХЕРАРДА.

    Но бързам.

ЕРНАРДО.

                                      Стой!

ХЕРАРДА.

                            Какво да сторя -
    за теб съм тук по тоя час.

ЕРНАНДО.

    Красива, умна си, не споря!

ХЕРАРДА.

    Какво желаеш?

ЕРНАНДО.

                                 Да открия
    дали случайно не живее
    наблизо доня Стефания.
    Един по нея луд лудее
    и вечно ми крещи: „Следи я!“
    Следях я, но я изтървах,
    защото се заплеснах в тебе.

ХЕРАРДА.

    Забавно се преструваш! Ах,
    кажи на тоя, който дебне,
    че просто ме напушва смях -
    тъй плитки му са хитрините!
                      (На Лусиндо.)
    Сеньор с тъй мрачна красота,
    що за химери упорити!
    Смени с любезност ревността
    и да не бъдем тъй прикрити!
    Храбрец си уж, но обясни ми,
    защо видът ми те смущава?
    За миг лика си покажи ми!
    Ужасно е! Хей, в мое име
    дай на ревнивеца тогава
    две глътки бистричка вода!

ЕРНАНДО.   (Встрани.)

    Карамба!

ХЕРАРДА.

                   Весел разказ става.
    Той страшно ме ревнува, да!

ЛУСИНДО.

    Тя ме засрами.

ЕРНАНДО.

                        В гняв се давя.
    Да знаеш някакъв поет?

ЛУСИНДО.

    Защо?

ЕРНАНДО.

                  Така ще съумеем
    да я ужилим най-напред
    със сатира - ще я осмеем
    във някакъв хаплив сонет.
    Среднощен танц да се подхване!
    Звънци да бием и дайрета,
    додето утрото настане!
    Ще имаме ковчег, звънчета,
    каруца, факли и савани.
    Ей богу!

ЛУСИНДО.

               Глупчо, спри веднага!
    Херарда, чуй ме, мое цвете!

ХЕРАРДА.   (Излиза.)

    Зовеш ли ме?

ЛУСИНДО.

                            Защо избяга?
    Къде отиваш? Чуй, зове те
    любимият ти тук пред прага.
    Ти искаш ли да се убия?

ЕРНАНДО.

    Къде живее Стефания?

ЛУСИНДО.

    Ще млъкнеш ли, животно?

ЕРНАНДО.

                                       Не.
    Насам се скри - видях поне.

ЛУСИНДО.

    Над мен смили се!

ЕРНАНДО.

                                   Остави я!
    Баща ти... Виж!

ЛУСИНДО.

                           Помилуй, боже!

 

 

 

ДВАНАДЕСЕТА СЦЕНА

 

 

Капитанът, Лусиндо, Ернандо.

 

 

 

КАПИТАНЪТ.

    Цял ден ли трябва да те диря?

ЛУСИНДО.

    Но, татко мой, така не може!
    Нима умът те не разбира,
    че нещо много ме тревожи?
    Изслушай, татко, мисълта ми!
    Да бъда в плен на любовта,
    не е беда за възрастта ми:
    на жизненост е белег тя,
    а също белег и на плам е.
    Че е нескромна тя самата...

КАПИТАНЪТ.

    Как! Тя нескромна? Момко клети,
    отрова криеш ти в устата.
    Не си достоен за нозете,
    за стъпките й по земята!

ЛУСИНДО.

    Ревнив и гневен ти говоря:
    тя не с един и двама вече
    намира в любовта отмора.

КАПИТАНЪТ.

    Какви ги плещиш ти, човече,
    за толкова добра сеньора?
    Но хайде, все пак разкажи,
    кого обича с плам и жар?

ЛУСИНДО.

    Нима и теб в плен държи?

КАПИТАНЪТ.

    Нима за тази чест съм стар?

ЛУСИНДО.

    Ах, не!

КАПИТАНЪТ.

                И туй не са лъжи?

ЛУСИНДО.

    Тежи ми туй, че с двайсетина
    освен със теб поддържа връзки.

КАПИТАНЪТ.

    Чуй - ревността ти е причина
    да я нападаш с думи дръзки,
    а тя е знатна и невинна.
    Кълна се! Да не бе това, че
    ще се оженим скоро ние,
    камата ми ще те разплаче.

ЛУСИНДО.

    Женитба? Туй ще ме убие.
    Сеньор, размисли ли обаче?

КАПИТАНЪТ.

    Какво да мисля толкоз чак?

ЛУСИНДО.

    Тя любовта познава вещо.

КАПИТАНЪТ.   (Встрани.)

    Съмнително е туй все пак.
    Но страшно се тревожа, нещо
    да не разтури тоя брак.
    Тъй някой с огледалце свети
    и пътниците заслепява,
    когато го върти в ръцете:
    Лусиндо грижи ми създава
    с безсмислените си съвети.
    Ще бъде в моя интерес
    да споделя отново с нея
    какво тревожи мойта чест.
                      (Излиза.)

ЕРНАНДО.

    Как ти се струва, а?

ЛУСИНДО.

                                        Беснея
    и ще умра навярно днес.
    Разбий вратата!

ЕРНАНДО.

                                    Не крещи!

ЛУСИНДО.

    Безчестнице, къде си ти?

ЕРНАНДО.

    По-презпазлив бъди, разбра ли?

 

 

 

ТРИНАДЕСЕТА СЦЕНА

 

 

Херарда, Лусиндо, Ернандо.

 

 

 

ХЕРАРДА.

    Защо тъй блъскаш? Полудя ли?

ЛУСИНДО.

    Кой може да те защити?
    Знай - дните ти са преброени!

ХЕРАРДА.

    С кинжалче? Колко хубав разказ!

ЛУСИНДО.

    За теб баща ми ще се жени,
    а ти си пак с лъжлива маска!

ХЕРАРДА.

    Намери повода... Към мене,
    Лусиндо, ако те влекат
    измами - аз не проумявам
    защо избираш този път?

ЛУСИНДО.

    Защо пред теб се примирявам?
    Защо не те предам на смърт?
    Тук бе баща ми, но се скри.
    Той потвърди, че си ми враг,
    защото сам ми довери,
    че ти ще сключиш с него брак.

ХЕРАРДА.

    Не съм го виждала дори.
    Това Ернандо ти дърдори,
    след туй под нашия балкон,
    куп глупости ще наговори.

ЕРНАНДО.

    Недей с такъв небрежен тон -
    твърдя го!

ХЕРАРДА.

                     Тихо да се спори!

ЕРНАНДО.

    Защо? Аз правдата прозрях
    отвъд лъжата безобразна
    и само нея изкрещях.

ХЕРАРДА.

    От туй безсрамие се дразня.

ЛУСИНДО.

    А аз от твойта дързост! Ах,
    къде го срещна и какво е
    говорил с теб?

ХЕРАРДА.

                     Какво туй значи?
    Що за бълнувания твои!

ЛУСИНДО.

    Защо и стария обаче
    обгаряш с пламъците свои?
    Да, просто дявол е жената!

ХЕРАРДА.

    Мъжът пък ангел - то се знае!
    Защо изместваш тъй нещата?
    Твърдиш, че смъртно те терзае
    презрението в мен самата.
    Какъв баща? Нима забрави
    как се оплиташ сам в лъжите?

ЛУСИНДО.

    Бог нека в брака те остави
    да страдаш, тъй като в бедите
    ти ад живота ми направи!
    Две хиляди лета баща ми
    да ти е жив - ти зле рани ме,
    но всичко туй не те засрами.
    Как тъй ме слиса, заслепи ме
    с безброй магии и измами.
    Но както бог рече! Не е ли
    разумно да те прокълна?
    Щом звъннат сутрин птичи трели,
    ти да осъмваш - планина
    със сняг от къдрите му бели!
    Да виждаш старец - ти го счете
    най-подходящ за твойто име,
    за чаровете ти проклети;
    какъв мил ледник ще е зиме,
    какво добро плашило лете!
    Жестока мащехо, прости!
    Ще чакаш пак, додето ти
    целуваш стареца в устата,
    да ти целувам аз ръката -
    това са глупави мечти!
    Виж ти с какъв късмет съм бил!

ХЕРАРДА.

    Самата истина ли каза?
    Бълнуваш ли, или си пил?

ЛУСИНДО.

    О, де да беше празна фраза!

ХЕРАРДА.

    Разбрах какво си наумил.
    Ти чу: когато свечери,
    ще ида в Прадо - милостта си
    не може да се примири.
    За мен файтон ще се изпрати,
    ще има музика дори.
    А Стефания? Е, прекрасно -
    почукайте й на вратата!

ЛУСИНДО.

    Ще те убия!

ХЕРАРДА.

                     Ах, ужасно!

     

                     (Излиза.)

 

 

 

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА СЦЕНА

 

 

Лусиндо, Ернандо.

 

 

 

ЕРНАНДО.

    Изчезна.

ЛУСИНДО.

                     Скри ли се змията?
    Проклинам чувството нещастно!
                       (На Ернандо)
    Вратата отвори сега
    и поогледай се - да няма
    из двора някакъв слуга!

ЕРНАНДО.

    Как те уплита тя с измама!

ЛУСИНДО.

    Убива ме, но докога?

ЕРНАНДО.

    Уплита стареца - личи,
    че иска теб да огорчи.

ЛУСИНДО.

    Премного лекомислен той е.
    Как властват нейните очи -
    затвор за всички чувства мои!

 

 

 

ПЕТНАДЕСЕТА СЦЕНА

 

 

Капитанът, предишните.

 

 

 

КАПИТАНЪТ.

    Все още ли си тук, Лусиндо?

ЛУСИНДО.

    Сеньор, нима това те плаши?
    Щом със жена, която любя,
    ти, старият, ще правиш сватба,
    не бива ли да се сбогувам
    с прозорците, вратите - зная,
    че утре те ще бъдат твои,
    но днес за мои те минават.

КАПИТАНЪТ.

    Аз мисля, че си полудял.
    Тъй много мерзости ми каза
    за ангела Фениса, щерка
    на препочтената Белиса!
    Отивам с тях да поговоря,
    а то едва подлец не станах;
    ако от срам главата клюмне,
    излишно е да я отсичат.
    Помни, че тя е по-почтена
    от майка ти.

ЛУСИНДО.

                     Коя е тя?

КАПИТАНЪТ.

    Коя? Фениса...

ЛУСИНДО.

                                   Но, сеньор,
    тя е една девойка само.
    А аз говоря за Херарда,
    която е известна дама,
    тя е отсреща, на балкона.

КАПИТАНЪТ.

    Защо въпросната Херарда
    с Фениса свързваш?

ЛУСИНДО.

                                   Но, сеньор,
    на тази улица стояхме,
    когато ме упрекна остро,
    че съм се влюбил в тази дама.

КАПИТАНЪТ.

    Навярно пак сплетни измисляш!
    И сигурно в това помага
    слугата ти.

ЛУСИНДО.

                                  Аз и сплетни!
    Ти все си мислиш, че те мамят -
    присъщо е на всички старци.

КАПИТАНЪТ.

    Я отречи, че любиш страстно
    Фениса?

ЛУСИНДО.

                          Аз ли? Но, сеньор!

КАПИТАНЪТ.

    Отричаш ли, че й изпращаш
    писма и сводници потайно?
    Сама Фениса ми разказа,
    че тази нощ си се опитал
    сам през решетката, която
    е точно срещу нашта къща,
    да разговаряш с нея в мрака.

ЛУСИНДО.

    Писма и сводници да пращам!?
    Да дебна пред решетки даже!?
    Ернандо...

КАПИТАНЪТ.

                  Предобър свидетел!
    Език лъжлив, очи измамни
    и образ, и уста измамна,
    измамна гръд, душа измамна.
    Но чуй сега какво ти казвам:
    ако макар веднъж прекрачиш
    ти прага й, ако нахално
    я дебнеш пак или я викаш
    откъм решетките, ще трябва
    далеч оттук да те изпратя!

ЛУСИНДО.

    Изслушай ме!

КАПИТАНЪТ.

                        Но за какво?

ЛУСИНДО.

    Та чуй едничка дума само!

КАПИТАНЪТ.

    Каква е тая дума?

ЛУСИНДО.

                                         Нека
    да ми изслуша тя молбата:
    преди за теб да се омъжи
    и моя мащеха да стане,
    с теб да не бърза да ме скарва!

КАПИТАНЪТ.

    Спри, глупчо!

ЛУСИНДО.

                          Запомни!

КАПИТАНЪТ.

                                 Внимавай!

     

                           (Излиза.)

 

 

 

ШЕСТНАДЕСЕТА СЦЕНА

 

 

Лусиндо, Ернандо.

 

 

 

ЛУСИНДО.

    Какво ще е това? Горко ми!
    Тя вече ме наклеветява,
    преди да й съзра лицето.

ЕРНАНДО.

    Не е ли тя онази дама,
    която те погледна нежно,
    щом кърпичката й подаде.

ЛУСИНДО.

    Тя същата.

ЕРНАНДО.

                                    Да ме убият,
    ако това не е интрига
    и ако тя не те обича.

ЛУСИНДО.

    Какво твърдиш?

ЕРНАНДО.

                                    Каквото става.
    За миг прочетох двата реда
    в очите й - в писмо, което
    тя с кърпичката си написа
    в отсъстващото ти сърце.
    Повярвай ми, сеньор, нарочно
    изпусна кърпичката тя!
    Това, че казва на баща ти
    да спреш с писма да й дотягаш,
    то значи иска да й пишеш
    и пред решетките й в мрака
    да поговориш нощем с нея.

ЛУСИНДО.

    Говорих за неща тъй странни.

ЕРНАНДО.

    Какво ти струва? Че опитай!

ЛУСИНДО.

    Не губя нищичщо, Ернандо!
    Но тя навярно би могла
    с лицето си - така прекрасно,
    с ума си - толкова богат,
    с поробващата своя воля
    да ме накара да разлюбя
    и се откъсна от Херарда.
    Да я потърсим тая нощ!
    Ако е вярно, както казваш,
    че ме зове по тоя начин,
    това, което ще се случи,
    е много странно и забавно.

ЕРНАНДО.

    Но се влюбѝ, и то така, че
    без бавене да изоставиш
    неблагодарната Херарда.
    Ако старикът се ожени,
    за двама ни ще стане страшно.
    Щом толкоз много му се иска,
    ще бъде най-добре тогава
    да се ожени за Белиса,
    за майката на тази дама.

ЛУСИНДО.

    Аз ще ти купя нови дрехи,
    ако ме бюми тя, Ернандо!

ЕРНАНДО.

    Добре, ще ми ги купиш после.

ЛУСИНДО.

    Ей! С колко хистрост е успяла
    да метне тия двама старци,
    тъй възрастни и с много опит!
    И влюбена в човек, чието
    лице за малко е видяла,
    му доверява свойте мисли,
    сърцето си му доверява.
    Затуй от днес ще я наричам
    изобретателната влюбена.

 

 

 

 

 

 

 

 

съдържание | второ действие

 

Електронна публикация на 13. септември 2021 г.
Публикация в кн. „Изобретателната влюбена“, Лопе де Вега, Народен театър „Иван Вазов“, С., 1984 г.

©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]