На Дионисио Ридруехо

Господи, не ми липсваш.
                    (Ухае на кухня и влиза
топлина през прозореца, но го няма поточето.)

Заниманието ми е неохота от време без градини
по склон (и други склонове, на връщане, запрашени).
Без да стана отново дете, без да изброждам лятото.
Да бъда аз самият лятото: обляните му от слънце огради!
(Господи, не ми липсваш!) Да бъда аз самият потокът,
какъв поток? Какво лято с поток, който пресъхва?
Да съм само споменът за поток: камъните му,
няколко тръстики, води и птица, която пее,
ментата с цветчетата й, черни тополи в далечината...

Но какво е всичко онова, щом аз не съм там,
нито са очите ми там, (щом във висшата му светлина ме няма?)
Съществуват ли потоците, докато аз страдам, надалече,
без да мога да си представя подробната им реалност,
слънчевите им мигове, на дневна светлина, на лунна?
Господи, не ми липсваш, защото изстрадвам наистина
действителността на света, на поток, на лято.
Клоните на боровете ме карат да страдам. И скърцащата
пръст с борови иглички. Карат ме да страдам чакълите
по дъното на потока, бели, заоблени...
(Онзи бодил, онази хлъзгава гъсеница, която пълзи
и мъртвото птиче...) Господи, не ми липсваш!

върни се | съдържание | продължи