Без съмнение - един от най-големите писатели на ХХ век. Признание в страната и чужбина, слава и чест, книги с милионни тиражи. Артистични приятелства с гении на епохата като Шимановски или Рубенщайн. Популярност, засилена от гръмките екранизации на такива творби като „Игуменката Йоана“, „Брезова горичка“, „Госпожиците от Вилко“. Визити на короновани глави, награди, почести, дългогодишно председателство на Полския писателски съюз. Името на Ярослав Ивашкевич многократно се повтаряше сред кандидатите за литературна Нобелова награда, за което информираха не само клюкарските новини. Въпреки всичко знаменитият писател никога не получи тази награда, макар многократно с нея да са удостоявани треторазредни автори, за които днес никой не си спомня. Любителите на неговото творчество питат: защо?
     За това разговаряме с внучката на писателя, чиято стотна годишнина от рождението чествувахме неотдавна доста тихо и скромно.

     - През февруари 1975 година Ярослав Ивашкевич каза, приемайки отново избора за председател на Полския писателски съюз: „В Полша няма наследствени корони, има само корони от тръни. Помогнете ми да понеса нейното бреме“. Действително ли е било толкова трудно на човек, привикнал от младини с дипломацията на големия свят, да носи литературната корона?

     - Политическите завои на нашата история, са имали влияние върху творчеството на всички видни писатели. Дядо навярно, както подобава на писател, преувеличава. Всъщност обичаше величието, което го обграждаше, блясъка, почестите. Дори се шегуваше, че му се присънва изключително аристокрацията, по-долу от министър не слизаше. След Втората световна война извърши някакъв политически избор и след това беше последователен. Не зная дали на писателите в родината е било по-леко, отколкото в емиграция. Дядо с нас, децата в онези времена, не разговаряше на тези теми, но неговите книги са най-доброто свидетелство за мислите и отношенията му. Във всеки случай в страната и в чужбина се радваше винаги на уважение. Много години прекарах в Париж, защото моята баба Анна Ивашкевич беше поклонничка на френската култура и твърдеше, че младата госпожица трябва да започне живота си от опознаването на Париж. Когато ходех с дядо по улиците на тази столица на света, можех да се уверя, колко много хора го познават, поздравяват, кланят се, усмихват се… Подобно беше и в страната.

     - Официалното признание на западния свят изразява Нобеловата награда за литература. Ярослав Ивашкевич, макар да бе представител на света „зад желязната завеса“ вероятно би могъл да я получи, ако не беше удостоен с друг вид: Международната Ленинска награда през 1970, съответствие на Нобел в света на реалния социализъм.

     - Поради това най-много страдаше моята баба. „Никога не ще получи Нобелова награда!“ - повтаряше. Дядо обаче, както казах, обичаше почестите, блясъка и изглежда нямаше нищо против тази награда. Бил е в големия свят, в дома си приемаше кралица Елизабет Белгийска, в Швейцария се забавляваше у нейната дъщеря, прекарваше времето си в компанията на короновани глави, но също така трябва да отбележа, че охотно разговаряше с обикновените хора. Обичаше добрата кухня и във връзка с това сам ходеше на пазар, правеше покупки. Познаваха го всички търговки в околността, изваждаха най-доброто. При приготвяне на лакомството намираше общ език с нашата прислужница Зоша Дженчол, великолепна готвачка. Тя направо обожаваше дядо, днес още изпълнява някаква длъжност в Стависко, в нашата къща, превърната в музей на писателя.

     - Ивашкевич е оставил огромно литературно наследство. Следователно навярно е имал не само вродена лекота на писане, но и умение да организира времето си.

     - Да, така е! Ставаше много рано, около 6 часа сутринта и пишеше. Закуската винаги в трапезарията - никога в леглото! Обяд точно в 13.30, вечеря в 19.00. Обществената дейност за него беше също така нещо естествено, вървеше с лекота, не му пречеше на работата над книгите.

     - Известно е, че знаменитият писател е четял много, а също така е бил голям почитател на музиката.

     - Действително, имаше абсолютен слух. Често свиреше на роял, баба също - особено Шопен. Така се случи, че бях заедно с дядо в Нохант. Известната си пиеса за живота на композитора и Жорж Санд написа, струва ми се, през 1935 година, а за първи път видя Ноан едва през 1976. Културният аташе в Париж ни организира това пътуване. Разгледахме музея на Жорж Санд. Дядо каза: „Тук е точно така, както си го представях“.

     - Ивашкевич е бил известна фигура в музикалния свят, но също и във филмовия.

     - Дружеше с Вайда, често пребиваваше в дома му. Заедно с тях често ходех на кино. Телевизията доста късно достигна до нашия дом, едва когато дядо получи от председателя Шчепански цветен телевизор. Обичаше новините, информацията…

     - Значи отново в известния дом в Стависко навлезе политиката. Тя също бе причината, че в днешно време, по различен начин се оценява компромисната, дипломатична фигура на писателя. Но политическите бури, мигновените емоции преминават - истинското величие остава. Благодаря за разговора.