Дерек Уолкот

поезия

Литературен клуб | нобелисти | страницата на автора

 

VI

 

Дерек Уолкот

 

Превод от английски: Христина Керанова

 

 

Зрялото лято се протяга и прозява до мен като котка.
Дърветата ca с прах по устните, колите се разтапят
в пещта му. Жегата зашеметява скитащите кучета.
Сградата на капитолия е пребоядисана в розово, металната ограда
около Уудфорд Скуеър e с цвета на ръждясала кръв.
Каса Росада, аржентински ритъм,
се носи от балкона. Еднообразни, пепеляви храсти
четкат мокрите облаци изографисани като ястреби
над китайските бакалии. Алеи като фурни задушават.
В Белмонт, тъжни шивачи се взират над стари шевни машини,
и снаждат безшевно юни за юли.
И чакаш лятната мълния както въоръженият страж
с досада очаква да щакне пушка.
Но аз попивам праха му, баналността му,
вярата, която изпълва изгнаните с ужас,
здрачните хълмове с прашните оранжеви светлинки,
даже фара в смърдящото пристанище
който се върти като на полицейска кола. А ужасът
е местен. Като похотливия дъх на магнолия.
Цяла нощ кучетата на революцията вият на вълк.
Луната свети като изгубено копче.
Жълтите натриеви светлини на кея светват.
По улиците, чинии дрънчат зад притъмнели прозорци.
Нощта e дружелюбна, а бъдещето жестоко навсякъде
като утрешното слънце. Разбирам
сляпата любов на Борхес към Буенос Айрес,
чувството че улиците на града набъбват в ръката му.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 06. март 2020 г.

©1998-2020 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]