Kui vaibub linna kära, tuul ei puhu,

kuu vahib aknast norskajaile suhu

ja taevasamblas tärkab täheseeni,

siis kaob mu rahu, siis ma kõnnin, vahin –

mu ümber algab kummaline kahin

ja kuuldub nagu sumbunud sireeni.

Ning äkki kajab orel, harf, triangel,

torm tantsides lööb takti plekist pangel,

pump hoovinurgas kräunub nagu kass,

metalne laul käib sillakaare ketis,

kukk tornil kireb kriiskavas falsetis,

ja keldripõhjas põrab tume bass.

Flööt luksub naerda teispool taevakummi,

maa sisemuses taotaks hiiglatrummi –

kõik väriseb, ja kuna ma veel rühin

ja heitlen häälte, helinate vooga,

mu üle juba paiskub hirmsa hooga

maailma suur sümfooniline mühin.

Замлъкне ли в града ни всеки шум,
чертай прозорецът светлинен друм,
достига облакът звезди смирени,
спокойствието мое се пречупва –
от звуците взривено и пропукано,
прогонено от плясък на сирени.

Нахлуват дръзко орган, арфа, гонг,
прозвънва кофа в такт пинг-понг.
Изсъсква помпата във ъгъла на двора,
верижен мост ръждива песен рони,
от кулата с фалцет петел я гони,
мазето с тъмен бас гнети простора.

Пронизва флейтата небето с тънък смях,
земята тътне в барабанен страх.
Изтръпват улици и къщи – аз вървя
под гласове – понесени могъщо,
разсипали магия вездесъща –
в симфонията на света кръжа!

върни се | продължи