- На тях това им е най-голямото преживяване - ми обясни Стефан кисьов в кафенето на "Шипка", когато му казах, че хората от изпратените за конкурса разкази непрекъснато се набутват да се возят в обществените превозни средства и най-много да се скарат с някой контрольор за правата си. - Не знам, ти сигурно не си бил така, но аз на тая възраст имах много преживявания, и все любовни. Чак като приключих с преживяванията и се ожених, тогава реших да пиша. Трябва натрупване. Вярно, така си беше. На 16-17 не съм участвал в кой знае какви реални любовни сблъсъци, а първата ми публикация през пролетта на 1989-а изпревари с няколко месеца сексуалния ми дебют. И също като участниците в конкурса за Йовков пишех за славата на градския транспорт, защото вече ми беше минала възрастта, когато ме занимаваше "любовта на едно българско момче към циганско момиче". Струваше ми се, че има някакъв сексуален заряд в тази игра с превозните средства, въпреки че Пловдив е с много по-малки размери от София. Знаем какво може да се случи с Надежда, изпаднала в положение да пътува сама до "Надежда" сред "граждани какви ли не". Чакането на спирката си е отделно забавление; то пък е по-голямо в по-малкия град. Пукаха гуми и шофьорите сваляха пътниците, а закъснелите за първия час (по руски) се оправдаваха на съответния език: "Четворка спукала гуму".
          И преплитанията на миризмите могат да ти направят разказа, когато ти липсват преживявания. Имам предвид не разказа за някой конкурс, а този, чието начало си извикваш, когато сядаш на зъболекарския стол. Бащата на едно момиче му беше донесъл Нина Ричи от Москва. (Впрочем и моят Паркер беше от една московска командировка на баща ми, въпреки че той беше непоклатим противник на идеята да пиша.) Тя си слагаше толкова много от Нинката, че аз го усетих когато ми върна касетката, която й бях дал да слуша. Няколко години опаковката на обикновената пазарджишка касетка си миришеше много хубаво. Иначе като цяло хората преди май се къпеха по-често. В много от заводите имаше душове и работниците пътуваха направо белички и много сресани към къщите си. Изобщо снизхождението към участниците в един конкурс за къс разказ (като снизхождението към чистите работници) би следвало да се движи по линията на това, че всеки автор (не само младите) използва някакви разпознаваеми като класически схеми на безостатъчна делимост на ситуативните центрове. В този смисъл всеки къс разказ по някакъв начин повтаря историята за това как той иска да я изненада с испански гребен за красивата й дълга коса и за тази цел продава златния си часовник; тя продава косата си на перукер, за да му купи верижка за часовника. Лошото идва, а в нашия случай то идва често и неочаквано, когато вместо "да направи нещо с косата си", героинята на О'Хенри започне да чука лешници: било заради позивните на националната идентичност, било защото писателят, който разполага с нея, мисли патрона на дадания конкурс като "селски писател", или пък заради общата представа за литературата като за изкуствена битаво архаика.
          Може би трябва да се допълни и това, че безостатъчните завъртания около тайната от примера с горния разказ за бедното семейство не са тези на сериалите на Латинска и Северна Америка; не са тези от вечно прегарящите в своето нелепо удължаване (с цел всяко нещо да се каже точно два пъти, за да се самоунищожи) сценки на смешниците от НЛО; че те - в крайна сметка - нямат нищо общо с бедността.
          Впрочем ето кои от отличените разкази ми направиха впечатление: на Камелия Спасова, на Тео Чепилов и на Иван Сухиванов.