По една или друга причина при споменаване на името на Стоян Михайловски повечето хора актуализират в съзнанието си шаблонизираното определение за него - “сатирик и баснописец”. Познато на всички е и стихотворението му “Кирил и Методий”, превърнало се в химн на българската просвета и култура. Затова допринасят и някои от литературните историци, – особено от началото на века – които въобще не споменават философските поеми на Стоян Михайловски в своите трудове.² Поради това днес мнозина се изненадват, когато научат, че Стоян Михайловски е автор и на творбис по-друг заряд, по-провокативни и по-революционни както със своето стихосложение и използваните непоетизми, така и с новите за времето си философски идеи. Тези различни страни на творчество на Стоян Михайловски са отражение на собствената му противоречива личност, въплъ щаваща в себе си парадокси и антитези. Не случайно неговия т съвременник д-р Кръстев го нарича "психологическа гатанка".³
         Стоян Михайловски се появява на литературното поле не с истинското си име, а скрит зад псевдоним. Най-вероятно той е прогнозирал негативните реакции към своите първи поеми. През 1884 г. в “Периодическо списание” излиза поемата “Suspiria de Profundis”⁴, а през 1888 г. поемата “Ева”, подписана с псевдонима De Profundis. С този псевдоним излизат и поемите “Боян Магьосникът”, “Поп Богомил” и “Страници из вехтите ми тетрадки”. Нетрадиционната тематика (смъртта, първородният грях, злото и др.) за българското литературно мислене няколко години след Освобождението е предпоставка за като цяло отрицателната реакция на критиката. Допълнително разбунва духовете посвещението към поемата “ Suspiria de Profundis”, в което М ихайловски твърди, че изобразява болест та на славянството – славянското зло.⁵ Редакторът на списанието В. Д. Стоянов дори публикува редакционна бележка веднага след текста на поемата, в която изказва своя протест срещу изразяването на такива мисли. Втората публикация на “Suspiria de Profundis” е през 1889 г. в първата част на сборника “Novissima verba”. Това второ издание се различава значително от първото – заглавието е сменено на "Euthanasia", посвещението е премахнато, а от текста на поемата са извадени началните строфи, които са публикувани като отделно стихотворение “Напред” в началото на стихосбирката “Novissima verba”. Стоян Михайловски редактира и поемата “Ева” и я публикува отново като отделна книга през 1889 г. под заглавие “Поема на злото”. Самият акт на преработване на тези текстове подсказва, че авторът отдава голямо значение на поемите “Euthanasia” и “Поема на злото” и съзнава тяхната роля за модернизиране на българската литература, за извеждане на преден план на индивидуалното пред националното. Появата на “Поема на злото” предизвиква и първия истински литературоведски дебат в новата българска литература.⁶
         И нищо чудно. Досега българската литература не познава жанра на философската поема, а образът на смъртта е представян в две полюсни посоки – героичната смърт в името на значими идеали и смъртта на човека, отказал да се бори и примирил се с участта си. В този момент в българската литература на преден план изпъква Иван Вазов, чиято поезия е подчертано лирична, докато Михайловски използва непоетични метафори, нелирични форми, които “огрубяват”, снизяват. Така например в стихотворението “Поет” поетът е сравнен с плашило, червей, псе, като се иронизира неговият стремеж за слава и извисяване над другите.
         Философските поеми на Стоян Михайловски ("Euthanasia", "Поема на злото", "Кадрилът на смъртта") излизат в период на песимистични настроения в обществото, когато, няколко години след Освобождението, много от очакванията не се оправдават. Търсени са и други обяснения за този песимизъм. Според Тончо Жечев причина е прогресът, който по същество е скъсване със стария патриархален модел. В този контекст тези поеми се явяват и един вид критика на обществото. Смъртта се мисли като желана смърт, носеща върховен смисъл и отвеждаща в едно ново битие на безсмъртие на душата.
         В поемата "Euthanasia" смъртта се явява на лирическия герой с различните си лица (Съдбата, Славата, Младостта, Музата, Истината) и диалогизира с него. Наличието на Съзнание отдалечава човека от хармонията и щастието:

“Млад съм аз, но ми се чини,
че сто века съм живял,
че от хиляди години
спомени съм насъбрал! . . .
Млад съм, но от всички страсти
аз съм вече овдовял!
Днес за мен са непонятни
дрипелите на сърцето,
обич, чувство, идеал,
щастие – виденье клето! . . .”
("Euthanasia", III)⁷

         Лирическият герой има Съзнание за надвисналата над него духовна смърт и затова изпъжда и Съдбата, и Славата, и Младостта, и Музата, и Истината. За него смъртта е единствената безспорна истина, най-висш смисъл, която приема като освободителка, избирайки безсмъртието на душата си пред духовната смърт:

“Щом оставиш, щом захвърлиш
земното си облекло –
разум благ и чист ще бъдеш,
дух от божье естество…”
("Euthanasia", VI)⁸

         Така в християнската концепция на Стоян Михайловски за смъртта, тя се оказва “изходно светило” за душата. За християнството индивидуалната смърт не е от голямо значение. Животът и смъртта се мислят като понятия, които определят принадлежността към Бога. Смъртта е само праг към новото битие на душата. Смъртта функционира в друго време и в друго пространство. В края на поемата “Euthanasia” Стоян Михайловски описва една космична картина на необятността на пространството и на вечната възвращаемост на времето.
         Измеренията на смъртта в поемата могат да се разгледат и през призмата на философската концепция на гностиците за стремежа към познание като основен смисъл в живота и за разделението между духовно и материално. Лирическият герой не приема нито Съдбата, нито Славата, нито Младостта, нито Музата, нито Истината, защото това са “земни” блага. Той се стреми към абсолютното познание – смъртта:

“Виж какво е мойто знаме,
надписът му прочети:
смърт – върховното е знание
и конец на вси мечти!”
(“Euthanasia”, VI)⁹

Забелязва се влияние на Стоян Михайловски и от философията на неоплатониците. В своя трактат "Сенките и пещерата" Платон ни показва как видимият свят е само отражение на истинските идеи.¹⁰

“Този свят е притча мрачна;
на невидими неща
той е видимата сянка;
в план велик е той черта”
(“Euthanasia”, VI)¹¹

         В такъв случай единственото, което не е нечие отражение, сянка на “невидими неща”, единственото истинно в този свят е смъртта. Тя е най-висшият смисъл и основание. Според Платон е възможно два вида познание – сетивно познание за материалните неща, за сенките и истинското познание, което е познанието за идеите и може да се придобие след смъртта.
         Съзнанието за света ражда болка, пречи ти да бъдеш щастлив. В поемата "Симфония на безнадеждността" (от "Епически песни") на Пенчо Славейков дарилият огъня на хората Прометей е дамгосан, защото неговият дар предизвиква придобиването на Съзнание:

Откраднатия от небето огън
зафърли ти във моята душа,
но бездната й освети ли?... Мракът
направи сал в болеж да се сгъсти
и да роди съзнаньето... Защо
не ме остави, Прометее, в мрак?
Защо ми е съзнание? Нима
то светлина ми даде?”
("Симфония на безнадеждността")¹²

         Адам и Ева, вкусвайки от Забранения плод, губят Несъзнанието и заедно с това прежното си щастие.

         В "Поема на злото" на Стоян Михайловски е показана амбивалентността на Съзнанието. В този смисъл може да се направи паралел с епопеята на Джон Милтън “Изгубеният рай”. В “Euthanasia” също се засяга темата за измамния рай - в частта, когато лирическият герой се среща със Съдбата и я отпъжда, тъй като тя му носи само илюзорно щастие.
         В "Поема на злото" е показано как се е стигнало до придобиване на Съзнанието, а не толкова крайните резултати. Затова поетът насочва вниманието на читателя към диалога между Адам и Ева, от който е видно желанието на Ева да постигне ново битие чрез извършването на Греха. За Ева придобиването на Съзнание е положително. Влечението на Ева е влечение към Съзнание. Така образът на Луцифер, подбудителят към извършване на Първородния грях, е изграден не като носител на изначалното зло, а и като освободител. Определения като "благоразсъдний", "благогласний", "всесветлий" и др. преобръщат традиционната представа за Луцифер. Смъртта е преход от Несъзнание към Съзнание, което за Ева е хубаво:

“Ева

. . . Смъртта
нима е суетно плашило?

Луцифер

По-малко даже – дим от дим!
Ти няма, Ево, да загинеш!
Животът ще тече от тебе
Кат източник неизтощим!”
("Поема на злото", V) ¹³

         “Поема на злото” – също като “Euthanasia” – е диалогична поема. Адам и Ева диалогизират помежду си, като това е диалог и между две философски идеи – стремежа към постигане на Съзнанието чрез нарушаване на забраната и стремежа към запазване на Несъзнанието като предпоставка за наличието на хармоничен индивидуален свят. Интересно е, че поетът не се намесва в този сблъсък на идеи, а оставя героите си сами да защитават своите тезите.
         Поемата “Кадрилът на смъртта” (1889 г.) се различава по своята стилистика от “Euthanasia” и “Поема на злото”. Тук образите са гротескно-пародийни и огрубени. На равнището на езика това е осъществено чрез употребата на очебийни непоетизми и вулгаризми:

“Не, туй женище полудиво,
таз зла вертепница стои
в живота ми - като плашило
посред един бостан . . . Уви!”
("Кадрилът на смъртта", 4)¹⁴

“Лицето му, - бут свински, пушен;”

("Кадрилът на смъртта", 3)¹⁵

         Поемата “Кадрилът на смъртта” е изградена под формата на кратки диалози и монолози. Още заглавието, в което водеща е думата “кадрил” (старинен салонен танц с пет-шест фигури, изпълнявани обикновено от четири двойки, които менят състава си¹⁶), подсказва едно заиграване със стилистиката и идеите от предишните поеми. Двата епиграфа – "Omnis homo mendax"¹⁷ и "Homo homini lupus!"¹⁸ потвърждават насоката на хоризонта на очакването. Текстът е наситен с всевъзможни междуметия, които подчертават моментните радости в живота (дум, бум, хоп, аха, кяху, баху, хоп и др.). В първата ч аст героят Иван така се "заиграва" с Русата Госпожа, че му призлява, но усещайки приближаването на смъртта се пазари с “гърдо моркото” да му даде още време. Във втор ата и в третата част съответно Дългомустакатий Господин и Тъщата замислят коварни планове, завършващи със смърт. В четвъртата част мъжът иска да се отърве от жената, а в петата ролите са разменени. В края на всяка част се появява Смъртта и съобщава на някой от героите, че скоро ще умре, като посочва точното време. Последната част на поемата е “Песнопение на любовта”, в което се утвърждава любовта като единствен смисъл на човешкия живот, но и тази част завършва с реплика на Смъртта, с което се напомня, че смъртта е единствената безспорна екзистенция. Чрез "Кадрилът на смъртта" Стоян Михайловски се подиграва на тези, които са вкопчени в живота и не могат да възприемат смъртта като ново начало.
         Стоян Михайловски умира на 3 август 1927 г. в София. Предсмъртното му желание да бъде погребан до гроба на Иван Вазов не е изпълнено поради несъгласието на Вазовите сродници, които явно са сметнали, че той не е бил достоен за тази чест. Но по-важното е, че Стоян Михайловски въвежда нови, революционни идеи в българската литература след Освобождението, които буквално се “врязват” в духа на времето, а някои от темите от неговата философската поезия се доразвиват по-късно от Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов.

Бележки: