НА ДАЧА

Елисавета Багряна

И ЕТО, ТУК СЪМ. И пътека
не води в моя нов подслон.
А вечерта застила меко
обвития във хмел балкон.

 

Защо са тук звездите едри
и свода сякаш по-дълбок?
Дано, дано и в мен разведри
нависналите мисли бог.

 

Вратата рано ще затварям
и няма ни да паля свещ,
ни с някого да разговарям.

 

Ливадата е покосена,
дъхът й - сладък и горещ
и за ще спя като спасена.

 

 

КРАЙ МЕН ПРЕМИНАХА косачи,
а после звъннаха стада
и над леса - безмълвно здрачен,
изгря вечерната звезда.

 

Отнейде лъхнала прохлада
като ветрило ме повя
и странно отмаляла, сядам
на покосената трева.

 

Повехнала, зеленосива,
дъхът й леко ме опива -
като накипнало вино.

 

Но пак защо ме скръб обсеби?
- Сега бих дишала със тебе
дъха на прясното сено...

 

 

АЗ ЖИВЕЯ ДАЛЕЧ от света
и сънят ми е кротък и девствен.
Не достигат до мойта врата
ни тревожни, ни радостни вести.

 

През деня, сред обилния плод
на нивята, отдъхвам с надежда.
Вечерта на бездънния свод
във съзвездия нови се вглеждам.

 

Но защо днес сърцето се сви?
Твоя спомен не е ли погребан
сред уханните полски треви?

 

А над мен е планинския гребен.
- как спокойно е тука без тебе,
как спокойно и - пусто, уви!

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи