Елисавета Багряна

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на авторката

 

НА ДАЧА

 

Елисавета Багряна

 

 

 

      И ЕТО, ТУК СЪМ. И пътека
      не води в моя нов подслон.
      А вечерта застила меко
      обвития във хмел балкон.

       

      Защо са тук звездите едри
      и свода сякаш по-дълбок?
      Дано, дано и в мен разведри
      нависналите мисли бог.

       

      Вратата рано ще затварям
      и няма ни да паля свещ,
      ни с някого да разговарям.

       

      Ливадата е покосена,
      дъхът й - сладък и горещ
      и за ще спя като спасена.

       

       

      КРАЙ МЕН ПРЕМИНАХА косачи,
      а после звъннаха стада
      и над леса - безмълвно здрачен,
      изгря вечерната звезда.

       

      Отнейде лъхнала прохлада
      като ветрило ме повя
      и странно отмаляла, сядам
      на покосената трева.

       

      Повехнала, зеленосива,
      дъхът й леко ме опива -
      като накипнало вино.

       

      Но пак защо ме скръб обсеби?
      - Сега бих дишала със тебе
      дъха на прясното сено...

       

       

      АЗ ЖИВЕЯ ДАЛЕЧ от света
      и сънят ми е кротък и девствен.
      Не достигат до мойта врата
      ни тревожни, ни радостни вести.

       

      През деня, сред обилния плод
      на нивята, отдъхвам с надежда.
      Вечерта на бездънния свод
      във съзвездия нови се вглеждам.

       

      Но защо днес сърцето се сви?
      Твоя спомен не е ли погребан
      сред уханните полски треви?

       

      А над мен е планинския гребен.
      - как спокойно е тука без тебе,
      как спокойно и - пусто, уви!

       

       

       

       

       

       

      върни се | съдържание | продължи

       

©1998-2022 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]