ПАК МЕ ПОДГОНИ камшикът на скитничеството,
заплющяха отново над главата ми трите сухи жили
на спомена, мъката и жаждата.
Но този път моите стъпки не ме поведоха
към водовъртежни градове и центробежни кейове,
по задръстени площади и неми катедрали,
над които летят куршуми или ракети...
Потегли ме пътеката в планината бяла,
дето метеорите се пръскат наместо ракети
и мълниите падат
наместо снаряди.
Тази катедрала,
която алена свети
под фойерверка на слънцето - сутрин и вечер,
дето кънти неоскверненият мрамор на глетчерите
и трептят вечните кандила на звездите
над богомолните глави на скиталците и мъдреците.
БУХТЯХА НАПРОЛЕТ в Сливенския боаз тепавиците -
като сърцето ми
под напора на зашумялата млада кръв.
Връхлетя любовта като пролетния вятър
и събори оградите, и скелите, и вековните постройки
на традициите и на разума.
Придойде мътна реката на живота
и отнесе и тепавиците, и моя дом...
Всичко минава.
Мъдростта постепенно огрява душата,
както слънцето - планината.
Слушам нощем как се трошат ледовете,
свличат се лавините,
придошлите води бучат като възбуял народ
и мъкнат сухите трупе
и откъртените канари...
А сутрин над земята се носят -
като тамян след литургия,
като въздух след оплодение,
тежки млечни па̀ри.
Свято материнство!
Снегът се топи - като мъката в сърцето ми,
ледените капчуци капят
и нареждат сякаш дума по дума
бистрите слова на изцелението...
Седя на припек пред хижата
и мисля:
по това време, долу в Тракия,
разцъфват първите розови пъпки на миндалите...
върни се | съдържание | продължи