ДО ЛИБЕТО МИ

 

Христо Ботев

 

 

Остави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова, -
млад съм аз, ал`младост не повна.
Ах, па и да повна не рова
Туй що съм вече намразил
И пред тебя с крака погазил.

 

Забрави туй време, га плачех
За поглед мил и за въздишка, -
Роб бях тогаз - вериги влачех.
Та за една твоя усмивка
Безумен аз света презирах
И чувства си святи убивах!

 

Забрави ти онез полуди, -
В тез гръди веч любов не грее,
И не мож я там ти събуди,
Где скръб и умраза владее
Где всичко е с рани покрито
И сърце веч в злоба обвито!

 

Ти имаш глас чуден - млада си;
Но чуйш ли как пее гората?
Чуваш ли как плачат сюрмаси?
За тоз глас ми копней душата,
И там тегли сърдце ранено,
Там!, де е се с кръви обляно!

 

О, махни тез думи отровни!
Чуй как стени гора и шума,
Чуй как ечат бури вековни,
Как нареждат дума по дума -
Приказки за стари времена
И песни за нови теглила...

 

Запей и ти песен такава,
Запей ми, изгоро, на жалост -
Запей как брат брата продава,
Как гният сили и младост,
Как плачи сирота вдовица
И как теглят без дом дечица...

 

Запей, или млъкни - махни са:
Сърдце ми веч трепти, ще хвръкне,
Ще хвръкне, изгоро! свести са -
Там де земя гръми и тътне
От викове страшни и злобни,
И предсмъртни песни, надгробни...

 

Там... там буря кръши клонове,
А сабя ги свива на венец;
Зинали са страшни долове,
И пищи в тях зърно от свенец
И смъртта й там мила усмивка,
А хладен гроб сладка почивка.

 

Ах, тез песни и таз усмивка
Кой глас ще ги познае - запее?!
Кръвава ща дигна напивка,
От коя и любов немее,
Пак тогаз и сам ще запея -
Що мразя и за що милея!...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

---

 

 

Това е първата редакция на стихотворението „До моето първо либе“ - в. „Дума на българските емигранти“ . бр. 1, год. I, 10.06.1871 г.

върни се | съдържание | продължи