Христо Ботев

поезия, публицистика, писма

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

[Турците могат да участвуват в революцията наред с българите]

 

Христо Ботев

 

       Т [у р н о] М ъ г у р е л е,  27  ю л и й

 

 

       Известно е секиму, че нуждата и страданията сближават и съединяват хората, накарват ги да бъдат помежду си искрени, да си помагат един другиму, за да се избавят от общото зло. Сичките сиромаси работници от каквато и да са народност, където и да живеят, са братя помежду си, братя по страдания и по мащеха съдба. Потъпкани и ограбени от правителствата и богатите, работниците, ако и да се трудят до изнемощавание, пак нямат що да ядат, пак живеят по-зле и от скотовете. Но тие техни страдания, тие неправди към тях от страната на „помазаните“ и капиталистите, накарали са работниците да се споразумеят помежду си, да се съединят, за да видят отде произлиза злото и как ще могат да се избавят от него.
       Под влиянието на същите причини се е зародил и се развива така наречения Интернационал, целта на когото е да съедини сичките онеправдани работници в едно разумно и съзнателно цяло, за да могат с общи сили да се отърват от своите изедници и мъчители - царе и капиталисти - и да си добият неотемлимите права на секи човек да живее свободно и да се храни от собственият си труд, без да бъде принуден да храни разни паразити, които са си присвоили правото да му бъдат господари, и като такива да живеят наготово, без да работят. Да казва кой що ще, но ние мислиме, че ако турският потъпкан и измъчен народ се откаже от своят фанатизъм и без да обръща внимание на религиозните и национални разлики, които съществуват между него и нашият народ, поиска да се съедини с нас, за да се отърве от общият враг - правителството, ние сме длъжни да го приемнем с открити ръце, без да гледаме на историческата вражда, която се стреми да ни разединява. Сегашният обществен ред, който допуща да има султани и капиталисти, е изворът на страданията и на турците, и на българите, затова секий, който е обезправен от тоя ред, който е осъден от него да се бори с нуждата и гладът, който мрази своето скотско положение и желае да се избави от него, е наш приятел, наш брат. Тука ще ви съобщя разказът на един турчин работник от Никопол, който показва, че от дебелата сянка вече са викнали „аман“ и турци и българи, и кръщани и некръщани, и от когото можем да съдиме, дали ще е възможно нашето съединение с мюсюлманите, както в Херцеговина, в случай на революцията.
       Разговорът ни с Мехмеда беше за черкезките злодейства. Мехмед хвана да ми се оплаква с твърде голяма злоба от правителството, като казваше: дошли сме до отчаяние, правителството секий ден ни притиска за разни данъци, даваме, даваме, даваме, и сѐ не можеме да се отплатим. От друга страна, никакви правдини и защита няма нито за мюсюлманът, нито за христиенинът, а за черкезите - никаква строгост. Преди няколко дена трима души търговци идели от Плевен за Никопол. При Канлъ̀ чешме, място дето са погинали много сиромаси от разбойническият сатър, нападнали ги четирима черкези и им земали до 24 000 гроша. Търговците додоха в Никопол и се оплакаха на правителството. То проводи един онбашия1 арнаутин с 10 души заптиета, за да издирят злодейците. Заптиите се научили, че злодейцата е някой си черкезин, на име Казъл бей, от село Свирча. Те отишли там и уж заградили мястото, дето бил той, но от друга страна му направили път, за да побегне. После два дни, след като се наяли в селото с пилци и баници, върнаха се в градът и казаха, че употребили сякой начин, но не могли да го уловят, защото той бил много бабаит хайдутин. Така се свърши работата. После няколко дена, продължаваше Мехмед, научихме се, че прочутият разбойник Казъл бей дошел в Никопол и отишъл право при каймакаминът. При него той стоял около три часа. Види се, че каймакаминът му е давал насахат2 как занапред да постъпва, за да излиза работата по-чиста и да не остава някой жив от обраните, който сетне да прави главоболие на негово превозходителство. След като си поделили плячката с каймакаминът, Казъл бей излязъл от конакът и се разхождал свободно из градът. Едно заптие ни каза, че прочутият хайдук Казъл бей е в градът. Ние, любопитни да видиме, какъв е тоя толкова прочут бабаитин, отидохме на кафенето, дето видяхме един мършав и дребен черкезин. Доядя ме, като го видях, и казах на заптието: А бе, тоя ли е прочутият бабаитин, когото вие 10-12 души не могохте да уловите? Не ви е срам от кайфетят3 ви! Дайте на воля на най-долния човек и ще видите, че той сам с голи ръце ще го улови, а вие толкова души не можахте да го уловите. - Какво можем ние да правим, каза заптието, когато Селим онбашията ни извика: сакън ел каймаин зере сизи йок едерим4. Ех, как можеш да го уловиш, когато работата е такава. Не видиме ли ние, че онбашият е приел такава заповед от каймакаминът. Проклет стана света, г-не мой, каймакамите зеха да се ортачат с капасъзите, че върви ти търси управа в такова царство. Не зная, каза Мехмед, какво ще да правиме, смаяли сме се и сме станали като въртоглави овце: не можеме нито добиче, нито нищо да опазиме от тие проклети черкези. А правителството не ще нито да знае. Уловат у някой черкезин нещо крадено и го доведат да го съдят на правителството; но то не го пита отде е откраднал това нещо, а иска от обвинителите да доведат свидетели, които са видели черкезинът като крадел, като че по къра е пълно със свидетели! Не се намерят свидетели, черкезинът се пуща след два-три дена, а сиромахът остава без вол или без крава. Отидеш по черкезките села, сякаш че са пашовски чифлици: сичко имат, сичко изобилно. Отде са земали те сичко това, когато почти никак не работят? Не ги ли знаеме ние какви голтаци бяха като додоха от Кавказ? Тряба ли да се казва, че те са го крале от назе? Ние, турците и българите, работиме като волове и пак нищо нямаме, къщята ни останаха без покрив и ограда от тие пусти данъци и гюмруци.5 Не знаеме къде да се денеме от това правителство. Хеле пък откак е седнал тоя султан, станали сме по-бетер и от циганите. От сяка страна сиромашия, няма работа, няма кяр, захванахме да се опасваме с ликов пояс, а занапред докъде ще стигнеме - не знаем. Имат право хората, защото не са вече за теглене неговите маскаралъци. Дано стане барем някоя по-голяма работа, че да се отървем и ние от тия теглила. Ние сме хиляди пъти по-благодарни да дойде някой други цар само и само да видиме и ние бял ден, да поживееме като хората, защото досега уж сме и ние нещо си господари, а ходиме с въжето на вратът и не можеме сладък залък да хапнеме от правителствените притеснения и неправди. Е-е-ех! - изохка Мехмед, ако стане някой карашиклък6 и по нас, първо и първо ще тегля куршум на каймакаминът, а сетне на гюмрукчият. Това последнйото куче ни съсипало е, не ни оставя нощем по Дунавът да ловиме риба, за да си извадиме прехраната. Той иска, щом захване да се мръква, сички каикчии7 да се прибереме и да излеземе през гюмрукът8 да ни види той; инак, който закъснее, осъжда се строго, защото той бил оставал по водата да прекарва комити. Вчера, каза Мехмед, се събрахме синца накуп, отидохме при гюмрукчият и му казахме: „Или ни оставяй да си гледаме работата, или зорлен ще ни накараш да дръпнеме кой нож, кой пушка, секий що има, и тогава вече вай сизин халанъза!9 Ние в къщи оставаме жените си и децата си полумъртви от глад и отиваме да се мъчиме за коматче хляб цял ден и цяла нощ, а вие, които рахатувате и ядете наготово, не само не искате да знаете нищо за нас, но още не ни оставате да работиме за прехраната си. Това не е вече за търпение!...“ И много още други неща ми разказа клетият сиромах Мехмед, но аз не ви ги съобщавам, защото мисля, че от това, което ви съобщих, доста ясно се види, че и турците ще приемат участие и ще ни помогнат, ако дигнеме революция против правителството, защото и те вече са бактисали от неговите „грижи за благоденствието на поданиците му“. И тряба ние българите вече да дигнеме бунт, защото сега е най-сгодно и най-благоприятното време да се изтръгнеме из ноктите на зверското турско правителство, което днес се намира в най-критическо положение от сяка страна. Ще видиме дали ще се възползуваме от благоприятният случай или ще спиме пак за срам и укор пред сичките други народи.

 

 

       Е д и н   б ъ л г а р и н

 

 

[в. „Знаме“, г. I, брой 24 от 3 август 1875 г.]

 

 

 

---

 

1 Ефрейтор.
2 Съвет.
3 Външен вид, външност.
4 Да не туряте ръка, защото ще ви унищожа.
5 Мита.
6 Бъркотия.
7 Лодкари.
8 Митницата.
9 Тежко ти на положението.

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]