Л о м,   17   а п р и л и я

       По нашите страни произхождат страшни злодейства. Но нам е омръзнало вече да се оплакваме ту пред правителството, ту пред екзархията, ту пред самият народ чрез вестниците: за злото у нас няма никакъв лек. Правителството е ортак с разбойниците, екзархията е безсилна, за да ни защити, а народът - той е обръгнал и спокойно гледа на сяко едно нещастие, което иде да се струпа на главата му. Но ако оплакванията имат какъв-годе смисъл у вас, т. е. ако емиграцията държи сметка за народните страдания, то позволете ми да притуря при сумата на турските варварства и безчовечия още един факт, който е до такава степен грозен и отвратителен, щото не може да се премълчи.
       Преди няколко време една чета черкези нападна селото Дервишово и след като обра и съсипа няколко български къщи, увенча своят подвиг с убиванието на две доста многочислени семейства. Като обра къщите им с такава скрупулозност, щото с трън да се завъртиш из тях, не ще можеш да закачиш нещо, правителствената чета пристъпи да изпълни инструкциите на оние свои ортаци, които я бяха изпроводили и улеснили да оплени селото. Посред нощ разбойниците извързаха членовете на гореказаните семейства, накладоха няколко огньове на дворовете им, отсякоха 7-8 ръжена и захванаха да ги пекат като прасци, да ги бият като говеда и да ги мъчат като българи. Отчаяните викове на нещастните цепеха даже небето, но пред зора тие утихнаха и утрешният ден ни показа седем души жертви окървавени и почернели, а един полумъртъв без очи, без ръце и без крака. Той човек живее и до днес! После това нечуно зверство селяните из Дервишово още на другият ден се затекоха да се оплачат на правителството, но оттогава и досега са се изминали цели два месеца, а агите не са даже и помислили да потърсят и да накажат злодейците или да рапортират на по-горните власти. Черкезите си се разхождат като бейове. „Ден“ ни съветува да се оплакваме в подобни случаи на централното правителство, но ни не казва какво тряба да правиме, ако и това скопище от злодейци не обърне внимание на нашите отчаяни викове. Цяла Европа скочи, за да принуди Портата да накаже кървопийците при Подгорица, а тя не извърши почти нищо; а редакторите на „Ден“ пишат уводни членове за правосъдието на босфорските калпазани и проваждат народът да плаче за милост пред вратата на адът. Ей, байовци! Ако да би централното правителство на милостивият ваш цар и баща имало барем капка справедливост и човещина у себе си или ако да не би било то главният двигател на разбойническата машина, то скотските страдания на раята не би прогресирали с такава изумителна сила.
       Преди четири дена в ломските лозя се уби един българин и секи вече знае, че убийците са двама турци, които са се похвалили пред няколко лица, че тие са бабаитите, които колят раята. Но правителството и нехае да подири убийците. Я да беше убития някой турчин, пък вижте, не щеше ли правителството да излови половината от българското население в Лом и да хвърли на неопределено време няколко десетки невинни хорица в темницата. По едно само подозрение назе ни пращат да гинеме по азиатските пустини и да мреме като псета в темниците, а нам тълкуват за справедливост от страната на нашите тирани! Нож, нож! Ножът ще да спаси нашите глави от погибел!

[в. „Знаме“, г. I, брой 14 от 2 май 1875 г.]

върни се | съдържание | продължи