Христо Ботев

поезия, публицистика, писма

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

[Ще имат ли край нашите теглила]

 

Христо Ботев

 

       Л о м,  19  ю н и я

 

 

       Лошо е положението на народът в нашето окръжие, тежко е бъдъщето и на селянинът, и на гражданинът. Безбожните данъци, частните и официалните кражби и убийства, гладът и развратът са докарали българинът до такова низко и неопределено състояние, щото не може се характеризира дажи и с думата „скотско“. Животът на скотът е много по-добър и по-безопасен, нежели животът на българинът. В градът и в окръжието, освен другите добрини, с които изобилствува нашият живот, от няколко време насам и развратът е достигнал до твърде цветуще състояние. Развратничат и турци, и българи, и кръстени, и некръстени. Един от най-добрите разсадници на това неминуемо следствие на цивилизующият се деспотизъм, освен чиновничеството, е вълнарската фабрика на Мулла Махмуда. Какви маскарлъци не стават там! Аз ви ги би описал, но из уважение към печатът не искам да оскърбявам чувствата на вашите читатели. Достатъчно е да ви кажа, че такъв гнуснав цинически разврат не съществува нито в харемите, нито в публичните къщя, нито в манастирите, нито даже в прочутата фанариотска патриархана.
       В по-предишнята си дописка ви бях описал някои и други от безбройните убийства, които се извършиха в окръжието ни; оттогава и досега са се извършили още две, но и тях аз няма да ви описвам, защото тие са едно от най-обикновените неща в Турция. Ще да ви кажа само това, че злодейците са турци и че и до днес се разхождат свободно из Лом, без да ги покътне някой. Едно от по-редките неща е това, че нашите православни робове, докарани до отчаяние от гладът и от турските варварщини и несправедливости, бяха се решили да напуснат бащините си огнища и да отидат в обетованата Русия да търсят облекчение на теглилата си и покой на костите си. (Тежко им, сиромасите! Тие, види се, не знаят какво блаженство прекарват техните преселници в ноктите на двуглавият руски орел. Не пущайте, братия, бащините си огнища! Не се лъжете, че ще да намерите щастие в чужда земя. Не видите ли, че даже в конституционна Румъния деспотизмът е накарал бесарабчани да си оплакват дните и годините! р.) Някои бяха си вече приготвили сичко за в път, но турците им не дадоха пашпорти и тие не можаха да променят едното робство на друго. Но не българите само теглят от отеческото попечение на цариградските разбойници. И турци, и българи, и цигани, и татари са писнали кански от данъци и от сиромашия. Следующите думи на един работник татарин, който викаше вчера насред улицата, доста добре характеризуват положението на мюсюлманските поданици в държавата: „Аман, аллах, куртар бизи бу бизим чектиимизден!1 Когато дойдохме от Къръм, ние си имахме и пари, и покъщнина, не ходехме като сега голи и боси и не търпяхме нито глад, нито жажда. На главите и на шиите на жените ни имаше по 5, по 6 върви жълтици. А сега? Под крилото на стамболските султани, опросяхме и оголяхме като пръчка. В джебът ти ни пара̀, стомахът празен, на краката голи табани, няма нито работа, нито служба. Дей гиди кучешки рахатлък! Как ще да се живее, не зная. Но ние сме барем малко, а раята? Толкова милиони гяури, а не вдигат глава да отърват и себе си, и нас! Впрягайте се като волове и хранете душманите си, за да ви мъчат.“ Забележете, че тия думи ги произнася татарин, а ние наистина мълчим и дремем, и чакаме Мойсея да дойде и да ни избави от фанариотските теглила и неволи.
       Тука сяка пролет сиромасите се надяват, че ще да мине някоя чета от Влашко и че тамошните техни братия ще да им подадат помощ да строшат веригите на робството и на позорът, но, види се, напразни са техните надежди. (Не би трябало да бъдат напразни, но какво да се стори, когато Хаджи Димитровците измряха, а оние, които преди две години викаха: „Продайте си къщята и добитъкът, заложете си жените и децата и купете си оръжие, за да съсипеме неприятелят“, днес публично вече говорят, че тяхното отечество е джебът! р.) Шопът яде своята мамалига, подправена с лютеница, пъшка и търпи, а часовете на животът му преминуват без радост и без утеха. Неговото преминало е черно и проклето, настоящето унизително и нечовешко, само в бъдъщето блещука нещо радостно и светливо. Но кога ще да дойде то, това желано и честито бъдъще? Кога ще да се свърши историята на нашето робство? Кога ще да захванеме и ние да живееме като хора? Ох, това е неизвестно, това е мъчително... Тука се говори, че наместо йошур2 от земните произведения, скоро ще да захване да се зема данък само за земята, по 5 гроша на дюлюмът3, пък сеял ли си нещо или не, никой няма да те пита. Хората отсега още негодуват против тоя данък, на когото целта е събличанието на сиромасите. (Негодуват ли? Кой ги пита! Когато тие оставиха без никакво съпротивление да им земат бедел даже от пеленачетата и когато не възстанаха против потурчването на своите училища, то е ясно като ден какви последствия ще да има и това тяхно негодувание. р.)
       Пътници, които идат от Враца, разказват за една твърде плачевна комедия. Някой си турски светия из Мека, заедно с 15 души молли и софти, е дошел във Враца и със силата на някакви си китапи4 и тапии5, потвърдени от цариградските злодейци, иска да докаже, че Враца заедно с 8 нейни села е вакуф6 на градът Мека, подарен от някой си бей, който във времето на еничарлъкът владял тая страна. Тие ходят да разглеждат своите мюлкове7 и искат от сяка една мъжка душа по 62 гроша данък; в противен случай тие грозят да изпъдят гяурите из къщята им. Робовете са се смаяли какво да правят. Едни искат да се съдят, а други, които знаят, че тие пиевици са изпроводени от самото правителство, са се решили по-добре да изгорят и градът, и селата, нежели да станат и тие, и децата им собственост на тие красти. Видите ли, ето началото на бунтът, но кой е тоя, дето ще да направи първата крачка, кой е тоя, дето ще да им каже „дерзайте“! Патриотите във Влашко са наумили да ни просвещават, войводите ни са се изпокрили по кьошетата и нехаят, а народът - бедният народ! - потъва до шия в кърви и в сълзи и с увиснала глава прекарва своите черни и несносни дни! Ще да имат ли край тие теглила?

 

 

[в. „Знаме“, г. I, брой 19 от 22 юни 1875 г.]

 

 

 

---

 

1 О, боже, спаси ни от тези наши страдания!
2 Десятък.
3 Дьонюм, стара марка за повърхнина = 919,3 кв. м.
4 Документи.
5 Крепостни актове.
6 Имот, който се завещава с богоугодна цел.
7 Имот, владение.

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]