Христо Ботев

поезия, публицистика, писма

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

[Шуменското приключение]

 

Христо Ботев

 

       Р у с ч у к,  29  я н у а р и я

 

 

       Вие тряба вече да сте известни за приключението в Шумен, което направи такъв голям шум в Дунавският вилает, щото не само „Дунав“ и „Le Soleil“, но и беззъбата цариградска „La Turqui“ се не забавиха да хвърлят кал връз българското население в Шумен и да похвалят правителството за това, че то е хвърлило повече от 50 души българи в темница. Това приключение, на което шарлатанствующата и безумствующата турска журналистика даде бунтовнически характер и което привлече вниманието не само на правителството и на консулите, но и на нашата екзархия, не е било нищо друго, освен едно просто избивание един авантюрист-французин, комуто не е било първица да претърпява такива любезности от страната на „нецивилизованите ориенталисти“. Турските пачаври, които сяко едно едно нещо мерят с аршинът на харемният разврат, щом като се известиха за случката в Шумен, поискаха да й дадат следующият характер. Тие говореха, че някой си французки инженерин от шуменската железница, на име Симон, искал да се ожени за едно от първите момичета в Шумен на име Василка Константинова, но българските младежи, като считали това момиче за корифей на шуменската хубост, възпротивили се на това и когато Симон бил събрал своите аркадаши1 в къщата на своята бъдъща невяста, за да участвуват в радостта на годежът, то българските чапкъни нападнали на тях с дръви и камъни, смазали главата на едного от аркадашите, на име Роберт, побезпокоили гърбовете на веселещите се и отървали любезната Василка от ръцете на мосьо Симона. А за да потвърдят истинността на това варварско дело и за да му дадат още по-голяма важност, пачаврите доказват, че случката произлязла от побужденията на двама одески возпитаници, от които единът, учителят Волов, чел даже слово в черковата и викал народът на кръстоносен поход против цивилизацията на Наполеоновите сираци. Сичкото това накарало правителството да изпроводи войска, за да разпръсне „бунтовниците“, французкият консул да повика своят белгийски събрат и да отиде в Шумен, за да спре варварщината, а екзархията да изпроводи дяда Григория, за да каже на овчиците си, че шутото не тряба да боде. Така представиха работата русчушките блюдолизци Спанополу и компания, така я повториха и някои други от цариградските пилафчии- журналисти. Но всъщност работата е съвсем друга. Аз ще да ви я разкажа така, както си е, само по-напред ще да ми позволите да дам на читателите ви кратко едно понятие за характерът и за поведението на цивилизованите французки инженери.
       Секи, който е живял в Турция, тряба да знае, че иностранците се ползуват у нас с такива права, привилегии и свобода, с каквито се тие не ползуват нито в Лондон, нито в Париж, нито във Виена. Турците се боят от тях и не смеят да ги закачат, правителството им позволява да правят сичко, каквото само и да поискат, а техните консули ги защищават и в най-гнуснавите им дела и оскръбления, които тие нанасят на угнетената и беззащитната рая. И така, представете си, че тие образовани господа, които са нощували някога си под мостовете на Сена и Темза и които са се возпитавали в публичните къщи на Париж или на Лондон, като дойдат в нашето отечество и като видят в джебовете си няколко лишни франка или шилинга, то захващат да гледат на назе като на робове, с които им е позволено да правят сичко, каквото само и да пожелаят техните цивилизовани страсти. Така например, тие не пропущат ни една жена или мома да премине през улицата, без да я не ощипят; тие се напиват като свине по хотелите и по кръчмите и тръгват по улиците (дене с фенер и ноще без фенер) да закачат и да безчестят секиго, когото и да срещнат; тие си събуват панталоните и се възлягат пред секи едни прозорци, дето видят, че има някоя млада и хубавичка жена; тие дирят и занимават квартири у такива семейства, дето няма никой, който да се застъпи за тях, ако насилят майката или дъщерята и ако ги булосат със сифилисът и отвратителни дела, за които в отечеството си тие би седели даже и в лудницата, обковани в железа. Такива са и шуменските инженери французи, а с тях заедно и мосьо Симон. Тоя чапкънин, като шеф на една цяла банда авантюристи, право или косвено е причинявал такива безчестия, оскърбления и маскарлъци както на българското, така и на турското население в Шумен, щото раята и правоверните няколко пъти вече са подавали жалби на Дирекцията и са я молили да стегне малко юздите на своите хора, но Дирекцията си остана глуха и няма към тие оплаквания и авантюристите продължаваха да практикуват по градът. Симон, като по-образован от аркадашите си, т. е. като чиновник, който получава нещо около хиляда франка в месец (а у нас образованието и металът са синоними), сполучил да добие вход в едно от първите български семейства и в късо едно време да воведе в него парижката цивилизация. Чрез синът на семейството, който е до такава степен франкофил, щото и български се срамува вече да говори, французинът или, сѐ едно, хилядото франка, влезе в такива интимни сношения със сестра му, щото в късо време хубавичката Василка Константинова дошла до едно твърде интересно положение, или по-просто да кажа, позадебеляла малко под стомахът. Това не можло да се укрие от приницателните очи на народът и на Василкините поклонници, и Волов, като учител на тоя народ, а с това и пазител на нравствеността на девойките, счел за нужно да предвари злото и да посъветва българите да не приимат в къщите си такива чапкъни, за които не съществува ни чест, ни нравственост, ни чистота на нравите. Той чел слово в черковата и казал, че за да се не развратим и за да не изгубим най-добрите черти на характерът си, то ние не тряба да влизаме в семейни сношения с чужденците, а особено с такива безнравствени личности, каквито са, например, нашите инженери. Имало ли е словото на г. Волова колко-годе влияние на самото приключение, това не може никой да докаже. Волов, като учител, е искал само да предупреди своите съграждани от злото, което се разпространява заедно с цивилизацията, а не е никак мислил, че неговите думи ще да накарат пияните французи да излязат из къщите на българската непразна демоазела и сами да извикат варварите на бой.
       Работата е била такъв род. Французите били събрани в семейството на хубавицата не за годеж и не за сватба, а просто за да пиянствуват и за да се подиграват с най-свещените предмети на българският семеен живот. Тие пели, играли, веселили се, закачали момата до най-гнуснав цинизъм и проваждали брата й и вагабонтинът Роберта да доведат насила някой поп, за да венчае Симона с предметът на неговата любов. В това време, т. е. когато „пиянствующите и буянствующите“ синове на Бакхуса достигнали до последният градус на безумието и когато Роберт и пезевенгинът2 на сестрата си тръгнали да довлекат попът, за да венчае отдавна вече оженените любовници - насреща, пред едно кафене, седели няколко души български младежи, които били дошли да се почудят на европейската сватба. Роберт се доближил до младежите, захванал да ги псува и да ги пъди и просто като куче вдигнал крак, за да ги попръска. Това извело из търпение дебелите глави и тие уловили вагабонтинът, теглили му едно меше и направили от главата му кемане.3 Оргията излязла да отбрани деверът, но из кафенето наскочили още няколко души младежи и сватбата се свършила с такава дунанма4, после която царските войски пили сладка ракия (открадната из кафенето), французкият и белгийският консули се притекли да поздравят младите, а дядо Григория дошел да кара магарето на вода. На другият ден в хапуснаханата5 постъпили на арестантска служба 50 души бунтовници! А инженерите и Василка? А брат й и мосьо Симон? - Тие се разхождат из градът като най-честни хора и смеят се на правителството за неговата поспешност и неразбория в затворите, смеят се на консулите за тяхното излишно рвение6 и подло защищаваните своите поданици, смеят се и на дядя Григория за неговот: „евет ефендим,7 чапкъните тряба да се накажат, а ако се повторят още веднаж такива скандали, то аз ще да се видя принуден да си подам оставката“. Но да се смея ли и аз? Да се смее ли шуменското българско население? Да се смее ли и сичкият български народ? Нека се смее който иска, а аз ще да попитам почтеният французки консул: защо той не повдигна подобен вопрос и тогава, когато тие същи инженери се биеха като кучета от хотелиерите в Русчук за това, че дето пиеха и ядеха, не плащаха решително нищо? И защо той не зема̀ във внимание оплакванията на раята от тие безобразни вагабонти, които на сяка една крачка злоупотребяват свободата, с която се ползуват в държавата на разбойниците? Тие думи аз би трябало да отправя към русчушкото „високопревъзходителство“, но аз не желая да си хабя думите на вятърът, затова ще да се обърна само към оние наши 50 души младежи, които неправедно и без никаква вина лежат в Шуменската хапусхана, и ще да им кажа следующите думи: „Господа арестанти, аз сам бих веднаж г-на Роберта и г-на Симона, но бих ги така майсторски, щото и единът, и другият се срамуваха да се оплачат. Аз ми е жално, че не сте могли да ги блъскате и че без никаква вина лежите в магарешкият рай.“

 

 

[в. „Знаме“, г. I, брой 8 от 2 февруари 1875 г.]

 

 

 

---

 

 

1 Приятели.
2 Развратник.
3 Цигулка.
4 Увеселение с илюминация.
5 Затвор.
6 Старание.
7 Да, господине.

 

върни се | съдържание | продължи

 

©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]