Христо Ботев

поезия, публицистика, писма

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

[Турция и васалните й княжества]

 

Христо Ботев

 

       Ц а р и г р а д,  27  я н у а р и я

 

 

       Страхът, в който беше паднала Турция после падението на шестинеделното Чумич-Каличево министерство и после слухът, че новият сръбски кабинет ще да се състави под председателството на Ефрема Груича, се уталожи донейде, когато телеграфът ни донесе известието, че княз Милан е повикал безцветната личност Стефанович, за да наследи разнородните елементи на своите предшественици. Тоя страх, който водеше началото си от вопросът за зверствата при Подгорица и от оние знаменити думи, които бяха изказани в адресата на сръбската скупщина към княз Милана и които, така да кажа, преброяваха часовете на „болният човек“, се уталожи сега съвсем, когато великите сили се видяха в необходимост да отвърнат още за някое време решението на трънливият и омръзналият вече на светът Возточни вопрос. Болният е сега в летаргия и неговото полусънливо и полупияно семейство почива от оние главоболия, които му бяха причинили заешките тупордии на Румъния, безполезните заканвания на Черна гора и комическите менения на дипломатическите шапки в Сърбия.
       Приспан от своят велики везир, султанът сънува сега, че княз Никола играе на ръченица под казашката балалайка на Русия, че Карл Хохенцолерн, който спечели вече няколко милиона влашки грошове, прави пазарлък с Бисмарка да отстъпи Румъния на най-младият брат на Франц Йосифа, че сърбите с промененията на министерството си правят гьозбаджилък1, за да им хариже Европа някое парче земя или някоя непотребна нито тям, нито на Турция крепост, и че щастливата рая копае с игла кладенецът на своето бъдъще, благодари бога, че й не изпровожда нито кърджалии, нито даалийци, нито гърци, нито други нови нещастия и с верноподаническа кротост дава на държавата пилаф и сичко друго, щото може да смеле нейният баснословно обширен стомах. Но при сичкото това намират се още такива личности по светът, които не познават положението на Турция и които без никакво угризение на съвестта си безпокоят мозъкът на афионлиите.
       Една депутация от страната на евангелическият англо-американски съюз потропа тие дни на вратата на н. в. султанът, но граховският херой и министърът на вънкашните болести турнаха пръстът в устата си и казаха на Джон Була да отиде в редакцията на „Басарет“, защото там се кроят проектите на новата идея за панислямизмът. Ако тая депутация и да е говорила, че тя иска да разкаже на султанът за зверствата, които търпят евангелистките мисионери в Сирия от страната на неговите варварски власти, и че желае да го помоли в името на човечеството да даде пълна свобода на вероизповеданията в държавата си, но г-н Хюсеин Авни паша, по причина на приятелството си с Елиота ефенди, й пришепнал на ухото, че синът на слънцето дава аудиенции само на такива депутации, които имат официален характер, но че за хатърът на Англия, т. е. за помощта й във вопросът за търговската конвенция на Румъния, той може да приеме прошението й и да го турне под миндерът на В[исоката] порта. Това твърде много разсърдило човеколюбивите синове на Албиона и тие, без да оставят прошението си на Хюсеина, тръгнали си с пълно уверение, че лорд Палмерстон ще да си отмъсти на онзи свят за тая варварска обида. Депутацията се върнала в Англия и, както говорят някои си, нейното прошение ще да се изпроводи във вид на нота от страната на английското правителство. Ако се сбъдне това предложение, то ще да бъде голямо чудо.
       Турската пачавра „Басарет“, която е единственото развлечение на султанът, явно вече кани своето правителство да изпроводи проповедници на панислямизмът даже и в самата Индия. Редакцията на тоя хавадиш2, която се мъчи със сичките си сили да овладее своето правителство, се състои от такива отчаяни фанатици, щото не пропуща нито един брой, без да не говори за успехите на панислямизмът не само в Азия и в АФрика, но даже и в самата Русия. Ако „Кирие д`Ориан“ и да съветва банабаковците да турнат тая своя мечта в Мойсейовият ковчег, пък да чакат да я пуснат по пясъчното море на своето бъдъще отечество, но старият английски посланик Елиот е завъртял до такава степен мозъкът на граховският пехливанин, щото той мисли, че секи един сън на дембелите е възможен да се осъжестви. „Басарет“ говори, че рано или късно в съставът на цариградският халифат ще да влязат сичките подсълнечни мюсюлмани, а в това число и кримските, и казанските, и астраханските, и литовските (?) поклоници на Мохамеда. И после сичкото това англо-американското евангелическо общество вярва още, че в Турция ще да бъде възможна някога си свобода барем във вероизповеданията! Но да оставиме това и да дойдеме пак до държавният сън на това отдавна вече приготвено за смърт господарство. Аз казах, че Турция е вече спокойна, както от страната на черногорците и на сърбите, така и от страната на Михай-витязовите потомци, а сега ще да прибавя, че даже и спречкванията й с Персия дойдоха до едно сополиво спогаждание. Ако в това отношение пияната и ослепялата господарка на Балканският полуостров и да игра съвсем смешна роля, т. е. ако и да запази за някое време своето спечелено в младост имане от притесненията3 на нейните от третьо коляно наследници с плач, със сълзи и с подсмърчания пред трите велики северни сили, но тоя факт сам по себе си е един твърде поучителен урок за назе. Той ни уверява още веднаж, че съдбата на Турция, а с това заедно и съдбата на поробените под нея славянски племена, се намира в ноктите на трите двуглави орла и че правителствата на Черна гора, на Сърбия и на Румъния не са друго нищо, освен слуги на Бисмарка, на Горчакова и на майстор Андрашия.
       Комисията за разглеждание турско-персийските граници, която беше прекъснала заседанията си по причина, че Турция не желаеше да признае ерзерумският трактат, който беше заключен после четиригодишни разисквания под надзорът на Англия и на Русия и чрез който Персия отнемаше цяла една провинция от своята съседка, ще да захване изново своето дело, защото и в тоя случай г. Игнатиев улови Хюсеина за ухото и го посъветва да бъде малко по-умен. С други думи, ако „болният“ можа да прескочи гробът, който му бяха приготвили Черна гора и Персия и полунезависимите княжества Сърбия и Румъния, то за това нещо той тряба да благодари на трите северни сили, а особено на Русия. Даже подгоричната пилюла4, която войнственият княз на юначният черногорски народ прегърна така херойски, е дело на великите дипломати, които, види се, желаят да направят някакви си особени медицински опити с издихающият труп на Турция. Изяснението, което черногорският княз е изпроводил на Портата относително подгоричната разпря, ако и да нанася голямо поругание на босфорските капъсъзи, но от друга страна то има следующият смисъл: „Аз би доказал на чия страна е правото, но какво да сторя, като господарите не позволяват. Ако ти се отклоняваш да изършиш присъдата на скадарската комисия против своите зверове и ако си пуснала някои от виновниците да избягат, то с това показваш, че ти не щеш да изпълниш длъжността си. А ако това [е] така, то от своя страна аз ще да засвидетелствувам, че барем аз зная що е правда и закон и ще да умея да накажа оние свои поданици, които са сгрешили против него. Ти си разположена така, щото никакво твое удовлетворение не струва за мене нищо, и затова аз го и не искам.“
       Колкото и да е прискръбно това заключение, което прави по-голямата част от австрийският печат, и колкото то и да радва цариградските просяци, но в това княжеско изяснение благоразумните турци видат близкото отмъщение на Черна гора. Из Цариград се носи слух, че политиката на Русия в това отношение е да даде на турските наследници повече време, за да се приготви сама да реши Возточният вопрос. Истина ли е това или не, аз не зная, но тоя слух вече съществува и за него говорят не само турците и гърците, но и по-голямата част от нашите доморождени политици. Скръбното е това, че у нас се само говори за нещастията, които ще да ни постигнат, а никакви почти мерки се не земат, за да се отстраният тие нещастия. Ние ще да чакаме, когато само удари часът на второ пришествие и когато нашите земи се напълнат със сякакви чужденци и завоеватели, пък тогава да викаме, че имаме право за съществование, и че и ние сме способни за политически живот. Но аз мисля, че тогава ще да бъде вече късно.

 

 

[в. „Знаме“, г. I, брой 8 от 2 февруари 1875 г.]

 

 

 

---

 

 

1 Шарлатанство.
2 Вестник.
3 Исканията.
4 Хап.

 

върни се | съдържание | продължи

 

©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]