Христо Ботев

поезия, публицистика, писма

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

[Заточените българи]

 

Христо Ботев

 

       Д и а р и  Б е к и р,  25  а п р и л и я

 

 

       Син на нещастна Полша и изгнаник в Турция, аз още от началото на своето побягвание съм бил принуден да живея в Азия и тука „в поте лица“ да изкарвам своят насущни хляб. От моите братия и другари има мнозина, които живеят в Европейска Турция, но аз не можах да направя това, защото, като секи честен революционерин, аз не можах да гледам на оние безчовечни страдания, които търпят цели милиони славяни от страната на едно правителство, което само из омраза към Русия ни прибира и на прави участници в своят деспотизъм. Аз съм проливал кръвта си за свободата на Полша и на човечеството и не мога равнодушно да гледам на страданията и на вашият народ. Но, види се, свободата няма да земе скоро връх над робството, защото и тука аз виждам това същото,което ме е преследовало през сичкият ми живот; и тука аз чувствам отгласи на оние човечески стенания, от които съм побягнал; и тука аз срещам свои братия по кръв и по нещастия. Аз говоря за вашите нещастни заточени мъченици, които днес гният в мокрите и в несносните азиатски тъмници и на които охканията ме отнасят мислително в пустите и студените сибирски равнини. Ако тие мъченици и да имат пълно право да се оплакват в много отношения от неспособността на вашата емиграция, но аз мисля, че именно вие тряба да се потрудите да облекчите тяхната участ, [и] вие тряба да вдигнете глас и да утешите техните ближни. Затова аз - славянин и поляк - се обръщам от името на вашите братия към сичката ваша емиграция и с надежда, че тя няма да ги остави без помощ, описвам техните последни страдания.
       По празниците на Великден аз стигнах из Багдат в Деари Бекир и първата ми грижа беше да се срещна с някои и други от заточените братия. Аз останах като вкаменен, когато чух, че те сичките били хвърлени в темниците и че даже за празниците правителството не щяло да ги пусне, ако за това и да имало везирска заповед. Аз отидох в темницата да ги видя и останах крайно нажален, когато погледнах на тяхното грозо1 положение. Вие не можете си представи по-нещастни, по-убити и по-отчаяни същества. Но коя е причината на техните нови страдания? - Между заточените имаше един сърбин, осъден на вечен затвор, когото освободените преди 4 години свищовци измолиха и освободиха, и който се беше оженил и имаше две деца. Преминалото лято сърбинът Иван оставя жената си и децата си, открадва десетина турски лири от хаджи Станя из Тетевене и побягва. Това беше достатъчен аргумент за тираните, за да затворят сичките заточени от 1862 до 1872 година и да ги подложат под най-страшните притеснения. В продължението на своят затвор тие четири пъти телеграфирали на в[еликия] везир, за да ги пусне под поръчителство, и той „се смилил за тях“; но тукашният губернатор, стар еничарин, фанатик и непримирим враг на христиените, не желае да изпълни заповедта на везирът (такива неща само в Турция стават) под предлог, че той чака уж отговор на едно негово писмо, което впрочем, не е нито писал, нито изпращал. Пред празниците нещастните се отнесли с жалба до тукашната православна арабска община и я молили да поручителствува за тях, за да ги пуснат барем на 3 деня за Великден, но когато общината съобщила това на владиката и той изпратил поручителството до валията, то административното куче отговорило, че не за три деня, но и за три часа няма да ги пусне, дордето не получи отговор на писмото си. „Нека изпукат до един“ - казал звярът и изпъдил владишкият пратеник. Може ли после това някой да каже, че в Турция съществува какъв-годе закон и каква-годе администрация? Аз мисля, че в[еликия] везирин е писал да се пуснат затворените, но в това също време е дал и други инструкции на своят представител. Инак нещастните не би мрели един след други в темницата. Но както и да е, а по Великден те пак отслужили божествената служла със своите заточени братия попове. Българското „Христос възкресе“ прозвучало в тъмните и мокрите Деарибекирски темници!
       На 23 марта тука пристигнал Христо Гълъбът, родом от Калофер, който лежал цели 5 години в цариградската терасхана2 и който ще да лежи още две години тука. Когато аз посетих тоя момък, то той ми разказа, че предателят на д-ра Мирковича, прочутият Дорчо ефенди, скоро ще да бъде осъден в Цариград и скоро ще дойде да види как се живее в Деари Бекир. Ако и да е безнравствено да желае човек нещастие даже и на неприятелите си, но аз, който познавам д-ра Мирковича и неговите тежки страдания в мендерската темница, желал би да видя българсият изедник и баре веднаж да го заплюя. Нещастията оправдават и най-подлите личности. Жално е само това, че тие нещастия погубват много чисти и святи натури. Така на 16 марта е умрял тука един от добрите ваши революционери, на име Доко Боров, от Горни извор, който, освен своето скъпо отечество, е оставил стар и беден баща, немощна майка и две дечица без майка, която още преминалото лято е умряла от милост за своят 30-годишен юнак. А на 11 априлия, т. е. на връх разпетият петък, часът по 10, умря Станчо хаджи Иванов от Тетевене, който е оставил стара и беззащитна майка, млада невяста и две сирачета и който едвам на 28-годишната си возраст е извикал: „Прощавай, Българио!“ Но прощавайте и вие, свети мъченици! Вечна ви памят! - ще да кажа аз наместо вашето отечество и ще да се обърна пак към живите. В затворът почти сичките са болни и ако не им се подаде каква-годе помощ, за да могат барем с по-здрава храна да подкрепят организмите си, то тие сичките ще да изкапят като гнили круши. Геренов и Радославов са така също в крайно лошаво положение. Първият, който е изпроводен на 7 години в Ерзерум е, като-речи, постоянно болен, а вторият, който е осъден на три години в Кютая, той измръзнал дотолкова силно, щото му са капнали пръстите и на краката, и на ръцете. Един само Узунов противостои на сичките мъки и страдания и с геройство прекарва своите черни дни. Силният характер и твърдата воля на тоя момък заслужават голямо уважение. Из пътят за Деари Бекир и отука за Мерден той се е отказвал да язди кон, морил е себе си с глад и много пъти е накарвал заптиите да гледат на него с почит. Напразно „Независимост“ го е наричала някога си предател и безхарактерен човек. Аз познавам и него, и другарите му, и готов съм сякога да докажа, че Узуновците са редки и че тоя момък е станал жертва не на своята, а на чуждата глупост. Но стига дотука. Когато ви изпроводя мартирологът3 на сичките умрели от 1862 година и досега, то и тогава ще да поговоря за живите. Сбогом.

 

 

[в. „Знаме“, г. I, брой 16 от 17 май 1875 г.]

 

 

 

---

 

1 Страшно.
2 Затвор.
3 Списък на мъченици за вярата.

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

©1998-2021 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]