Елин Пелин

проза

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

Изостанал

 

 

Елин Пелин

 

 

         Макар и да беше още топло, макар и слънцето да беше още силно и неуморно, макар и небето да беше още синьо и прозрачно, все пак лятото си отиваше. Полето беше засъхнало и пожълтяло. По смачканите стърнища, по отдавна покосените ливади беше пръснат добитък. Скорци на ята хвъркаха неспокойно и гората беше тъжна и мълчалива.
         Наближаваше Св. Пантелей Пътник и нашите мили хвъркати гости се готвеха за път. Щъркелите се събираха на големи ята, виеха се дълго над мочурливите ливади и полагаха особени грижи над малките да заякчат крилете си, да привикнат на дълго летене.
         Бързи пратеници хвъркаха по селата, дето имаше гнезда, и свикваха всички. Те се събираха по влажните зелени лъки около реките и всеки ден ставаха повече и повече. Те идеха на орляци от разни далечни краища, виеха се дълго и падаха от синевата - на полето при другарите си, които ги чакаха. Тук се събираха на купчинки, тракаха с човките си, разхождаха се важни и угрижени, избираха си водачи и обсъждаха своето дълго и далечно пътуване през гори и планини, през бурни и безкрайни моря, през ветрове и дъждове.
         Децата отиваха да гледат тия шарени дългокраки пътници, които се готвеха да ги оставят, и гледаха небето, от което чакаха да се надвесят дрипавите сиви облаци на есента.
         - Рано се събират - казваха старите хора. - Това е на лоша зима.
         - Щъркелите всякога най-рано си отиват - казваха други и ги гледаха като близки, като свои и мислено им пожелаваха добър път.
         И една сутрин намериха сборището пусто. Щъркелите бяха заминали. А слънцето беше сѐ още силно, дните сѐ още топли и небето сѐ още синьо.
         Но край блатистия бряг на реката, посред гъстия шаварляк стоеше нещо бяло и бавно се движеше. Воловарчетата се затичаха нататък и извикаха:
         - Щърк, щърк, щърк - и почнаха да шъкат и махат шапки.
         Самотният щъркел се подплаши, разпери крила да хвръкне, подигна се малко над шавара, но скоро се отпусна пак и кацна.
         Навярно болно или ранено, животното не бе могло да замине с другарите си.
         Децата го хванаха и го занесоха в село.
         Събраха се любопитни селяни. Той стоеше между тях безпомощен, подплашен и кротко покорен на съдбата си. Опита се един-два пъти да хвръкне, но само подскокна и пухна криле, без да може да се вдигне от земята.
         Пуснаха го в една заградена овощна градина и децата всеки ден му хвърляха храна: хляб, жаби, парчета месо.
         Той привикна към хората и не се плашеше от никого. Той почна да познава, кои му хвъргаха храна, и като ги виждаше, бавно отиваше към тях.
         Но сърцето му тъжеше за далечни страни, дето отидоха неговите другари, и той по цял ден стоеше замислен на едно място, чистеше перата си и гледаше жално към небето.
         През зимата го прибираха на топло в един яхър при биволите. Той свикна с тях и те с него. Домашните животни не го безпокояха. Даже кучето го гледаше приятелски.
         Напролет той почна да излиза по двора и се разхожда около кокошките, и да се припича на новото слънце. Един ден неочаквано той подхвръкна и се качи върху плевника. Там престоя цял ден и вечерта пак се прибра при биволите. След някой ден той хвръкна от покрива и прелетя над селото.
         Той бе оздравял. А когато на края на март почнаха да се връщат другарите му, той се вдигна над селото, благодарствено се спуща̀ над всяка къща и изчезна.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 30. септември 2022 г.
Публикация в кн. „Разкази в шест тома“, Елин Пелин, Том четвърти, Изд. „Български писател“, С., 1973 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]