ПАРСИФАЛ

Гео Милев

Пак тия ранните умори,
пак тая странната печал:
о Парсифал! о Парсифал!
загубен в призрачни простори -
тъй морнобял и цял в печал!

Сърцето на светия Лебед
обагри твоята стрела -
и над сломените крила
отмина горд и тих - без трепет -
грехът на твоята стрела.

Викът на пурпурната плът
те грабва в стръвните си мрежи
и с черни пламъци бележи
посоката на твоя път,
заплетен в сладосните мрежи:

Там болний зов на вековете
чертаеш ти в бездомен кръст
- над тебе бди тревожен пръст -
и не вести свети привети
връх твойта гръд извезаният Кръст.

Ти слагаш траурен венец
върху челото си - и с болка
съзнаваш свойта горка слава:
„Аз се казвам Съвършен Глупец,
а майка ми - Сърдечна Болка.“

А там дълбоко в лесовете
- далеч - звъни Светият Грал
(о Парсифал! о Парсифал!)
и гасне - зов на вековете -
бездомен спомен и печал.

върни се | съдържание | продължи