ЧЕЛНАР

Пенчо Славейков

Ден от ден потайно млад челнар се губи;
морска самовила млад челнаря люби.

Люби го, задиря - челнчето му леко
влачи в Бяло море татък надалеко,

где в водовъртеж се сплитат глъбините
и скали се тъмни тулят под водите.

Тамо тя весла му със коси заплита,
и в очи му черни с влажен поглед вплита,

гледа го, заглежда и в вълни се гушне -
млад челнаря мами, млад чернарю шушне:

„Я пусни веслата, мой челнарю млади,
с мен ела във мойте бисерни палати,

тебе отреден е други дял световен:
отдих в следка нега, сладък сън любовен

тамо на скалите в цветното подноже,
чака те отдавна златоткано ложе,

сърмено възглаве, свилени постели -
и прегръдки в жалба зарад теб примрели.

Да познаш душа ми страст каква припира
и сърце безумно как за теб примира!“

Тъй му тя говори с своя глас омаен -
и вълни повтарят с ромона си таен.

А челнарят счумрен челнчето си кара...
Ето я пред него тя че го преваря

и с ръце си влажни към него посягва:
„Бягай - от честта си никой не убягва.“

Сепнато замахна той от всичка сила
със весло да сврасне морска самовила -

ала тя чевръсто сви и се отметна:
по вълните плясна - челнчето преметна;

и като преграбчи тя челнаря млади,
бързо го отвлече към свойте палати.

върни се | съдържание | продължи