ПЪРВО ЛИБЕ

Пенчо Славейков

1.

Росен утрен дъжд руми,
млади войно кон тъкми

да отива на чужбина...
Нему дума сиротиня:

„Първо либе, остани;
не снехавай младини!

Спри си златогрива коня,
че се младост не догоня.

Гледай ранната роса;
грейне слънце в небеса -

за минутка само блесне
и в лучите му изчезне!

Хай роса, хай младини:
тя - до час, а те - до дни!“

2.

Как ли живее на пусти гурбет?
Има ли нещо за него там мило?
Откак замина той - божият свет
заради нея е черно чернило...

Денем по работа, нощем насън
него тя мисли, по него въздъхва...
Младост и хубост, кат вечерен звън,
във самотия, без отзив заглъхва.

3.

Конче бъра, конче кара
гурбетчията засмян;
той на първо либе дома
носи тежък армаган.

Ето го пристига в село...
Край черковний тъмен двор
мина той - от бързо конче
през дувари метна взор.

Посред двори гроб заровен
с черна още прясна пръст
и високо там на гроба
се издига древен кръст.

Гурбетчия, млади войно,
сепнат бързо конче спре
и на името на кръста
през дувари поглед взре...

Само̀ тръгна бързо конче -
път за дома е познат...
Ала дома първо либе
не посреща война млад.

върни се | съдържание | продължи