СТАРИТЕ ШАЛВАРИ

Пенчо Славейков

Везир Насър-Еддин, звездата на Възток,
за мъдростта си и за своя ум дълбок

и уважение към старобитни нрави
в широкий Ферзистан открай докрай се слави.

Под за̀ключ той държи покорний си харем,
единствений свой син невръстен, Хейзюлем,

побъхтва (не с зла цел) на ден по два-три пътя
за разум, за пример... И мирна му й главата.

Но ето случи се, че през байрам веднъж
на гости му дойде французин, учен мъж,

и между другите приятни разговори
лукавият француз най-сетне проговори:

„За чудо всичко как напреднува по вас!
Но да ви кажа ли? Добро не виждам аз

в туй, дето вий така на свойте, на народа,
не предоставяте достатъчно свобода.

На̀, ето например, да вземем вас самий;
защо за старото придържате се вий?

Да ви не е хатър, туй лоша е система.
Защо запирате жените си в харема?

Жената и мъжът природа са една -
по-достолепна е свободната жена!

Та че и ваший син, младенец непорочен,
вий възпитавате по строгий ред възточен.

Не с назидание, а със псувни и бой,
като че учите не дете, а копой;

на него гледайте кат на човек, на равен,
и ще отрасне той могъщ, мъдрец и славен.“

Звездата на Възток, везир Насър-Еддин,
без много размисли повика своя син:

- Ей, айол - каза той, - дарувам ти свобода,
да вървиш, що желайш по собствена угода;

ти веч не си дете, а коз-коджа човек...
Дарувам ти и тез шалвари. С здраве ввек

носи! Кроени са те по французка мода,
май длъжки, но това не вреди! - И от входа

на тъмния харем ключовете отне
и викна: - Бюлбюле, Хайше и Емине,

излезте, свобода̀ Насър-Еддин ви дава,
и според модата, и както подобава.

За тоя нови ред подигнаха на смях
комшиите везир Насър-Еддина. Тях

нито смехът им той не искаше да знае:
- Глупешки то е смях, мъдрецът го не хае.

***

От висшия диван везир Насър-Еддин
веднъж се връщаше. Четвъртий муезин

зовеше на молба от връх на минарето.
А край джамията един билюк хлапета

събрани, някого подигаха на смях.
Кога Насър-Еддин се приближи до тях,

разбягаха се те кой накъдето свари;
и виде синът си той с дългите шалвари

да се препъва там, да мята крак през крак,
задигнал с крачоли калта от цял сокак.

Насър-Еддину в гняв намръщи се челото.
Той сегна и хвана сина си за ухото

и го поведе сам към къщи. В препирни
по двора се бъхтяха свободните жени.

На свос кат залети два-три добри шамари
на сина си, кресна̀ французките шалвари

да смъкне и обуй той вехтите си пак...
Ханъмките за миг не се видяха как

и где се пръснаха. - Не стига, че синът ми
е смях за хората, а още и домът ми

е сякаш не дом, а циганска кръчма.
Проклетият француз залиса ми ума!

И както по-преди, без много да му смята,
кат свѝне в кочина, в харема женурята

Насър-Еддин втири... И почна първий ред...
Вървяха дни след дни и както най-напред

комшиите на смях отново пак поднеха
Насър-Еддина. Но той гледаше си кефа;

не искаше да знай глупешкия им смях:
- Да ми е мирна мен главата, та от тях

ум няма да бера... Каква ме напаст слете!
Шалвари, свобода - тю! Бисер по свинете...

И твърде наскоро утихна пак смехът,
и всичко тръгна пак по стария си път.

А че на сина му детинските шалвари
се бяха свили веч изтъркани и стари:

- Та що от туй? - твърди той с старий си инат. -
Те по̀ са хубави от френский салтанат...

При туй останки са от старина дълбока. -
Тъй мисли, вярва тъй звездата на Възтока -

как мисляг другите, не ще нито да знай...
Таз работа не знам какъв ще земе край,

но чини ми се пак и твърде ме е страх,
че по комшиите ще има скоро смях.

върни се | съдържание | продължи