СЪН

Пенчо Славейков

Прегърбен под кръста нерадостен свой,
          самотно живееше той
унесен във своите мисли тъжовни,
          далеко от шумът световний.

Понякога само пред неговий глед
          възниква и чезне без след -
снагата й стройна и образ сияен,
          и нейният поглед омаен.

На нейните устни усмивка играй -
          и милва го тя, и ласкай,
и лъхва в душа му томление знойно
          и скърби в сърце безпокойно...

Преди да я грабне внезапно смъртта
          в обятия ледени, тя
едничка му беше за сърце отрада
          и в земни неволи услада.

Неволя я зла прикова на легло...
          Над нейното бледно чело
незрима десница смъртта бе простряла -
          тя нея бе жъртва избрала.

И сетният час!... Как тя устни откри,
          и нему се ноще стори
тя иска да каже... А само въздъхна -
          възви се и тихо издъхна.

„Какво ли тя щеше да каже?“ Безплод
          той мисли и гатка през целий живот,
обзет и унесен от мисли тъжовни,
          далеко от шумът световний.

Довека остана си тъй без ответ...
          Прости се той с тъмния свет.
И с поглед възчуден, и в тайна омая,
          престъпи през прага на рая.

И сепнат, за миг се той тамо възпре,
          че нейния образ съзре -
и схвана от нейните устни словата,
          които не чу на земята:

„Довиждане...“ Трепна залисано той.
          А наедно с ангелски рой
веч тихо отмина тя чиста и бледна -
          и само го тъжно погледна.

И той със въздишка обори глава,
          повтаряйки тези слова...
И тръгна низ рая с тъга на душата -
          и в спомени пак за земята.

върни се | съдържание | продължи