СЪН НАЯВЕ

Пенчо Славейков

В полунощи се завърна
Стоименко от механата,
пънат се нозе, преплитат,
тъмен чад се вий в главата.

Ей залита, ей полита,
спря се, нейде се прищури,
докато се най-подире
на одъра прекатури.

Ясен месец е надникнал
и го гледа през прозори
как се той о̀дра мята
и слова в несвяст бърбори.

Ей го на̀, ръка протяга:
- Стой, почакай, бяла Радо,
да прегърна тънка снага...
Воля дай на сърце младо -

мерджан устни да целуна... -
И широко той разтвори
ръце - ала ядни думи
да дочува му се стори:

„Махвай се, бекрио недни,
дъх на бъчова миришеш!
Я го гледай! И люлей се
на нозе кат на кириши!“

- Не ядѝ се, бяла Радо,
грях на мене други носи:
твоят поглед, твойте думи,
твойте къдри свилокоси.

Той налита, тя се дърпа:
„Махвай се, бекрио недни!“
Той посегна, тя го тласна:
„На̀!... Ще ти приседне!“

Хласнат той ръце протегна:
- Чакай, до̀хак ще ти дода! -
И засили се от одра,
но се повали на пода.

Сепнат, поглед той вторачи:
- Зел та дявол, сън поразен!
А надникнал, смей се тамо
през прозорци месец ясен.

върни се | съдържание | продължи