Сенки се преплитат в правата алея,
пустота и горест властно дремят в нея;
кат забравен воин, смъртно наранен,
тихичко умира есенният ден.

 

Плахо се промъква вечер тъмносиня,
вечер тъмносиня - скръбна монахиня.
Редом с нея стъпва в сънната гора
самотата глуха - нейната сестра...

 

С прясна кръв обагрен потъмнява запад,
в правата алея с плач листата капят,
плачат, че умира сетният им ден,
плачат, че умира сетният им блен.

върни се | съдържание | продължи