Замъчи ме житейската съблазън
да следвам криминална мода -
застрелях се с револвер празен
и тръгнах да се поразходя.
По стълбите хазайката ме зърна
и скимна ми да я измамя:
„Убиха го“ - казах, а тя отвърна:
„Убитите са само двама“...
На ъгъла стояха две хлапета,
в съвременна игра заети.
Едното понахлупи си каскета
и кресна: „Горе, бре, ръцете!“
Погалих ги със поглед благ и топъл
и мислех: бъдеще ги чака!
Но ето в тоя миг отчаян вопъл
процепи рязко полумрака.
Аха!... Убийство пак... не заслужава:
най-скучно някого там колят,
а вечерта е, знаете, такава
приятна, мека - сякаш пролет...
Но скучно е. От скука се не диша.
От скитането ми додея.
Прочетох с мъка няколко афиша
и: ето ме на юбилея.
Ала каква бе таз постъпка мерзка,
шега трагична и измамна?
Сред глъхналата ложа министерска
бенгалски огън, гледам, пламна.
Добре! Разбирам: и това е драма!
Но ред не спазваме бе, брате.
Я дайте ни поне една програма
за тия пусти атентати.
върни се | съдържание | продължи