На Fol

Любимата дева изпрати ни
на път в теменужни зори,
целуна за подвиг челата ни,
по къдрица ни подари.

Взе лилия, в слънце потопи я
и хвърли я през планини...
Ний вдигнахме своите копия
на път за далечни страни.

По пътища страшни заскитани,
жадувахме бранния час:
бе светло и гордо в душите ни,
а мрачно и сиво край нас.

Не станахме плахи отшелници,
дочакахме славния бой,
сразихме се с ветрени мелници
и всеки от нас бе герой.

Прегазихме черни чудовища
с хвъркатите свои коне
и странни, неземни съкровища
заловихме в бой насъне.

Оплискани в кърви, напрашени,
потеглихме и за венци,
но свърнахме в пътя, уплашени
от толкова много овци.

След рицарски празни усилия
не зърнахме нийде в света
сребристата девствена лилия,
която тя нам завеща.

Но верни на светла утопия,
живота всуе ни гнети:
пак носим на дървени копия
железен товар от мечти.

С душа през неволи пречистена,
пак бродим в житейския лес
и шепнем си тихо: „Наистина,
добре, че умря Сервантес!“...

...Но нявга сред шумната столица -
за нас монумент ще блести,
сграден с неплатените полици
и скъпо платени мечти.

върни се | съдържание | продължи