Замислена вечер над златни поля
разстилаше тиха тъга
и в свежия въздух, високо над нас
простряна бе цветна дъга.

 

Погалена сякаш от свята ръка,
потрепваше росната ръж
и волни талази един подир друг
летяха нашир и надлъж.

 

На огнени ленти от двете страни
на насипа бликнал бе мак;
сред него, опити от скръб и любов,
ний чакахме дългия влак.

 

От синята бездна на твойте очи
се ронеха скръбни слова
и тихо, но властно прокобваха те:
„Едва ли пак нявга, едва!“

 

Зад сивия облак на утрешний ден
неведом бе нашият път;
умът не прозираше - тръне ли там
или теменуги трептят.

 

Житейските наши пътеки тогаз
едва се допряха и пак
издебна ни мълком раздялата зла
и стисна ни нейният мрак...

 

Сега е пак привечер. Запад е в кръв
и в блясъци златни облен
и призракът бледен на минали дни
витае безшумно край мен.

 

Над празната чаша седя мълчалив,
обронил пламтяща глава,
а всичко наоколо тихо шепти:
„Едва ли пак нявга, едва!“

върни се | съдържание | продължи