Христо Смирненски

проза

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

 

НЯМАТЕ ДУМАТА!

 

Христо Смирненски

 

 

 

          Сутрин ставате рано, бързате да не закъснеете за работа, а на ъгъла ви спира голям афиш с черни, едри букви: „Манифест към българския народ“... Боже мой! Пак война!... Пред манифеста разтревожена групичка чете плахо: „Ние, Фердинанд Първи...“. Проклина някаква бабичка, повдигат се на пръсти изплашени деца, трепере и се взира в манифеста пожълтяла млада жена, а по навъсените мъжки лица лежи и тревога, и злоба:
          - Нали неутралитет уж щяхме да пазим! Пак ли ще воюваме?...
          - Нека воюват тези, които я обявяват.
          - Сст! Нямате думата! Отечеството говори...

 

 

          * * *

 

 

          По окопите цяла нощ е беснял ураганен огън.
          Всичко е разорано. Трупове пред окопите, трупове в тях, трупове в телените мрежи, увиснали и разкъсани. Неприбрани ранени и охкат, и плачат като деца. Тежи намръщеното небе, ръми ситен есенен дъжд, мътни, калночервени ивици се стичат из труповете. Смазани от умора, войниците се гушат в галериите. Сиви силуети, лентички тютюнев дим и мрачни думи през зъби:
          - Проклета война! Проклето тегло! Няма край!...
          - Всичко ще се свърши, когато свършим всички.
          - Може и по-рано - когато хвърлим пушките.
          - Кой говори там? Пак ли ти?... Когато народният дълг говори, нямаш думата!

 

 

          * * *

 

 

          Пред военния прокурор стои млад, брадясал момък с измъчено продълговато лице.
          - Вие сте карали войниците да хвърлят пушките, вие сте бунтували другарите си в тия съдбоносни за народа дни!
          - Съдбоносни са не за народа, а за тия, които грабят и мамят народа, които обявяват война, за да останат в тила... Нека и те дойдат в окопите.
          - Ст! Нямате думата!...
          Насапуненото въже или куршумът отнемат завинаги думата.

 

 

          * * *

 

 

          - Ние тук мрем от куршуми, мрем от студ и малария, децата и жените гладуват, а там грабят, а там си пълнят джобовете.
          - Ние сме голи, ние ходим по чорапи... с един ботуш. Зима иде, а носим летни скъсани ризи... Защо не сключите мир?
          - По този въпрос ние имаме думата - вярвайте в своите министри.
          - Не можем повече да вярваме... Толкова време ни лъжете!...
          И от фронта, през Радомир и Владая, се проточват на колони и групи разбунтувани войници.
          - Стойте! Къде отивате?
          - В София! В София! Там! Искаме сметка ние!
          - Не може...
          - Но ние искаме! Не можем повече да чакаме и да мрем заради вашите доставки, зарад вашите тютюни... Искаме да кажем и ние своята дума!
          - Не може! Предателите нямат думата. Или не разбирате български! Тогава може би немски?
          ...И германската артилерия доказва, че нямат думата.
          По улицата буйна демонстрация:
          - Хляб! Хляб! Долу скъпотията! Долу народните грабители.
          - Спрете! Къде отивате!
          - Искаме хляб, искаме евтин живот. Искаме наказание за спекулантите. Няма ли кой да ни чуе?
          - Ст! Мълчете! Във Версайл се сключва мирът, съдбата на България виси на косъм.
          И думата се дава на пушките, камшиците и саблите.

 

 

          * * *

 

 

           По улицата пак афиши: „Народът има думата на 19 ноември!“, „Пред народен съд виновниците за войната!“.
          - Ние не сме виновни за войните - политическото положение беше такова.
          - А спекулацията, ограбването?
          - И за туй не сме виновни - стопанското положение беше такова... Ние изобщо не сме виновни. Дайте ни думата да се обясним.
          - Ст! Мълчете! Днес пък вие нямате думата!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]