Живееше в рая, а беше му скучно. Сутрин ставаше късно, разхождаше се сред кипарисите, чупеше гранки от озлобление, замеряше с плодове жените из райските алеи и към обед лягаше пак да спи. Имаше някакъв удавник от Дунава, играеха често с него шах и често се караха в скучните следобедни часове.
          А от земята никой не се интересуваше за него. Имаше една-единствена леля, стара мома с младо сърце, но никога, никога за него не си спомняше. Ето вече 17 години как напусна земята, 17 години как се беше разделил с малкото си дюкянче, и нито веднъж някой не спомена даже името му. Така беше той, никакви дългове и имоти не беше оставил. И напразно очакваше големите празници, всуе на задушница се прислушваше: не плаче ли някой за него днес на земята? Минаваха пролет след пролет. В рая пристигнаха нови и нови праведници. Никой не се интересуваше от тях и често от скука бягаха някои в ада. Еднообразие, меланхолия, скука. Да имаше поне зими, лета, есени!... Все тази вечно цъфтяща пролет, все това странно еднообразие в цветове и звукове. Както всички райски жители и той стана меланхоличен. Бръчки легнаха по челото, хлътнаха очите му и злобна усмивка легна по дебелите макочервени устни.
          „Ех, няма ли кой да се заинтересува за мене - мислеше си той в отчаяние. - Поне някой да ме наругае там за нещо, ако не желае да ми пали свещи? Няма ли кой да каже: „Тоя Манол Манолов беше голям пияница“. Но никой от земята нямаше желание да го хвали или ругае. Никому не беше нужен. Ех, ако на земята не беше умрял от апандисит - в рая непременно би умрял от скука.“
          Но веднъж, един ден само след задушница, някой се сети за него. Доле на земята се говореше за него.
          - Гледай ти - помисли си той, - за какво ли говорят там?
          Впери очи, наостри уши.
          - Брей, брей, на две места говорят за мене.
          - Манол Манолов, улица „Пиротска“... зарзаватчията.
          - Аз, аз! - искаше му се да викне небесният Манол Манолов, но от земята двама едноименници го изпревариха:
          - Аз!
          Небесният Манол учуден се загледа през облаците:
          - Гледай ги! Манол Манолов, зарзаватчия от „Пиротска“. Та това, струва ми се, бях аз!
          Но земните Маноловци, малко посмутени и зачервени, влязоха в две тъмни стаички, отделиха някакви жълти листчета, туриха ги в груби сиви пликове и излязоха.
          Небесният Манол се възрадва. Стана му особено приятно, почувствува се някак си трогнат от вниманието към отдавна забравеното му име и като плесна ръце, разтревожи с гърлест радостен вик задрямалите райски жители.
          - Урра! Не съм съвсем забравен човек. От мое име на земята гласуват, хем двама души!

върни се | съдържание | продължи