През мъглите на вечните грижи
непозната е нам пролетта;
аромата на свежи цветя
не целува порутени хижи,
там не бликат златистите мрежи
на трептящия слънчев топлик,
там изправя се ужас столик
и гладът свойте жертви бележи.

 

Още в люлката с робски присъди
засенени са детски лица
и наместо цветя и слънца
тях ги дебне неволя навсъде.
Бледолики, те мрат с милиони,
а полъхва ги дъх на цветя,
щом до тях е възпряла Смъртта
и пръстта над ковчега се рони.

 

Но отмине ли болест свирепа
пролетарския бледен отрок -
пред олтаря на златния бог
той е жертва незнайна и слепа;
властелинът навсъде издига
безнадеждни студени стени
и зловещо и громко звъни
всекидневната тежка верига.

 

В работилници, фабрики димни,
дето мъка душата терзай.
чужденец е цветущият май
и нечути са звънките химни.
Обезкрилен за радостен полет,
там мълчи прикован Прометей
и душата му вечно копней
за великата вихрена пролет.

 

А ще дойде таз огнена пролет
с ореол от рубин и звезди;
тя ще дойде сред черни беди -
милиони за нея се молят!
И ще гръмне навред по земята:
„Пролетарии от всички страни,
пролетта и за нас прозвъни
огнекрилия зов на борбата!“

върни се | съдържание | продължи