Христо Смирненски

проза

Литературен клуб | страницата на автора | българска литература

 

 

ЗАДУХ, ЖЕГА И БУРЯ

 

Христо Смирненски

 

 

 

          Лятото на стария свят е към своя свършек, а горещините стават все по-непоносими, все по-немилостиви. В Берлин, Виена и София отдавна вече не гледат на термометрите - по тях няма число, което да определи броя на градусите. В Берлин, Виена и София едвам се диша, по изпотените чела се плъзгат измокрени кърпи и с ветрилата на отсрочките разхладяват се измършавелите лица. Репарационно слънце! Репарационна жега!
          Дългата златна ръка, простряна чак от Лондон и Париж, разтваря огромна шепа:
          - Сипвай! Плащай! По вашите хармани вече събират житото, из фабриките кървавият пот на германския работник струи се тъй обилен и златоносен. Плащай!
          Замотани в кълчището на своята политическа „мъдрост“, пъдарите на Берлин и София дигат рамене:
          - Откъде? Нима не виждате, че това репарационно слънце изсуши всички извори, непресъхнали през пожарите на войната? Откъде?
          - Откъдето обичате. Турете нови данъци, отстъпете мините, отстъпете фабриките. И нам не е добре.
          През задушната атмосфера, през трептящата мараня пресипнал гласец се моли:
          - Пуснете малко вентилаторите, пуснете ги, за бога! Задушихме се!
          - Чакайте!
          И заминават за инструкции в Париж ту Шеризе, ту някой негов брат.
          - Да пуснем ли мъничко вентилаторите?
          - За месец, два, колкото да не се задушат. Стискайте за гушата и поотворете вентилаторите.
          - Слава богу - въздъхват за миг задушаващите се. Но за миг. После пак става тежко, горещо, непоносимо. От жегата левът и марката измършавяха до непознаваемост. Последната им масчица се стопи.
          А припича си все тъй знойно и безпощадно репарационното златно слънце... Повалена от слънчев удар, отдавна е простряна на сянка Австрия.
          - Диша ли? - питат понякога от Лондон, Париж и Рим.
          - Поръсете я с няколко капки вода.
          Но задухът е повсеместен. Репарационното слънце грее навред. В Париж и Лондон жегата е тоже непоносима. Тях ги пече презатлантическото американско слънце. И оттам се простира отворената шепа на алчния кредитор:
          - Плащай! Плащай, защото и към нас е горещо от безработици, от стачки, от свръхпроизводство.
          Задух. Жега. Омара. Старият свят пъшка изпотен. Напразно почтените глави на Лойд Джордж, Хардинг, Поанкаре и пр. се криеха под маркизетените палатки на Генуа и Хага - нищо не помогна. И с подгъващи се колена, със зачервено от задух и жега лице, прошарен от потните ивици на своето доволство, той - алчният Шейлок, той - ненаситният банкерин, той - задушаващият се стар свят - се надвеси над барометъра. И ужасѐн, с ококорени очи ще проследи стрелката на световния барометър: жега, задух... буря!... Ужасна всемирна буря.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Избрани творби“, Христо Смирненски, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1968 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]