И така, ние сме вече вестникар. С евангелско благоговение ся приближиваме ние да подигниме священото знаме на публицист, това силно оръдие на народите, под което са ся извършили най-благородните борби за право, свобода и прогрес, под което ся станали на прах и пепел множества тирани и тиранчета, пи и има да падат още, докато свят светува, докато тоя свят ся дели на слаби и на силни, на бедни и на богати. Страшно е свободното слово, велика е наговата задача, в сяка страна и в сяко място, дето това слово не е удушено от някого човекообразен звяр, наречен божи избраник. Пълно право са имали двама велики мъжие, единът свиреп тиранин, а другият знаменит мислител, които са казали, че печатното и свободно слово е по-силно от хиляда зяпнали топове, че ако на един народ отнемат сичко, а му оставят само свободата на словото, то тоя народ може да успее да удари плесница на своя земен владика.
         Но печатното слово има две страни, светла и мрачна, зла и добра, убийствена и спасителна. Ако неговата светла и добросъвестна страна е развързала ръцете на милиони угнетени същества, ако то е преварило проливанието на реки кръв, то неговата мрачна страна е върнала и задържала много други народи на няколко стъпки назад от съвременния прогрес. За голяма жалост последното това обствоятелство ся е случило у нас, гдето печатното слово е така жестоко изнасилено, щото две вестника, издавани в един и същи град, в предаванието и произнасянието на един и същи факт така безобразно го изопачават, щото който слуша и чете отвън - нищо положително не може да разбере.
         Ние повтаряме да кажем, че свято и неокалено ще да задържим знамето на вестникар. Доколко говорим ние искрено, докога ще да удържим своето слово, дали под мазните фрази не ся крие чифлик с 3000 уврата ниви и идеал с 20-30 лири заплата на месеца, нещо не ново и твърде обикно[вено] у нас - с голи думи ние няма да уверяваме и доказваме. Нека докаже за това времето и делото. Слава богу, сѐ ще да ся намерят още няколко единици измежду българския народ, които ще да са в състояние да направят разлика между черното и бялото, между низкото и благородното. Не говориме за ония ничтожни същества, с рабските натури, за които и ангел да бъдеш, тяхната душица е пак недостъпна за вашата божественост, защото те нямат свой вкус, свое собствено лице, при сичко че мустачките им са завинаги в порядък. Техният господ, който им показва злото и доброто, е началството, което дава заплата, което подписва повишение; а чумствата им ся ръководят от полицията и от святата митрополия. Ние гледаме на тях като на халваджийска книга, затова каквото и да лаят - керванът ще да си следва.
         Ние няма да ся борим да бъде директор Петър, а не Павел; няма да говориме за депутатски стол и за червено канапе в Постоянния комитет, следователно няма и да ся възхитяваме от идеала на съществующите засега от десятина души партии, които ся карат и псуват - ако сведенията са верни - най-много за това, че в блажената Румелия няма поне двадесят директорски постове и три поне постоянни комитети. По тая проста причина ние подаваме ръка секиму, призоваваме под нашето знаме сичко честно, правдолюбиво и не гешефтарско, на което душицата не ламти да лови риба в мътната Марица, което не ся стреми да обира народния пот, което мисли по човешки, което не вика урра, когато затварят брата му, най-после, което не е изгубило образ и подобие на човек за в полза на егоистически цели. Ние ще да ся борим за истинската свобода и независимост на тая страна, която ся нарича България и която е разделена на три части, като употребляваме подходящи оръжия, где каквото е нуждно. Ние считаме за тиранин секи едного, който ограничава тая свобода или иска да я ограничи, па бил който и да е, кланял ся на полумесец или на кръст - разлика не съществува. А тая търпимост ние водиме от това просто правило, че дръжката на онова райско дръвце - да кажем например камчик, била в ръката на кого и да е, щом посети голите ви плещи, еднакво тежи, сѐ едно и също действие произвежда. По и влажните стени на пловдивский затвор Генджала и на софийската Черна джамия вярваме, че няма да запретят на тахтабите да излезват в по-малко или в по-голямо число от туй обствоятелство, че вие сте затворени от Хайдар бея, а не от Гаврил паша или Ремлингена. Православието, братия, и мохамеданството, когато дойде работата до бой, прави компромис...
         В късо казано, ние ще да искаме да ся възползваме от священата свобода на словото, с която е богато надарена Южна България. Ние ще да заговорим с такъв язик, ние ще да изкажеме такива голи фрази, които досега - да не кажем голяма дума - не са биле чути и видени по разкошното корито на Тунджа и Марица. И така, ние сме вече вестникари.

[Без подпис
В. „Борба“, № 1, 28 май 1885]

върни се | съдържание | продължи