* * * Руският либерален журнал Вестник Европы в последната си априлска книжка, между другите външни въпроси, разгледва и новата обстановка, която си създава Русия в България със своето противодействие на нашето съединение от 6 септемврий насам. Като дава отчет на всичко извършено досега по съединението, както и от страна [на] ЕВропа, тъй и от страна на Русия, и като констатира парализиранието на руското влияние в Сърбия и в България, тоя добросъвестен, искрен и свободолюбив журнал сключва прелестната си статия със следното заключение:
         „... Сегашната балканска бъркотия произтича в значителна степен из общите недостатъци и слабости на нашата политика. Като свободихме „целокупна България“, ний допуснахме изпосле да се раздели тя на две части, при което задбалканската област, буквално извоювана от руските войски, бе отдадена в Берлин на турците, с нашето съгласие. По тоя начин бе оставен неразрешен даже специално-българский въпрос, за който руската армия два пъти е преминувала през Балканите. Подир това ний допуснахми назначението на немски принц, проникнат по необходимост с антируски тенденции, на важния пост - наследствен княз на България. Тая погрешка не можаха да я ослабят присъствующите руски генерали и офицери в качеството си на длъжностни лица при принца Батенберга; напротив, неизбежните пререкания и стъклкновения продължаваха антагонизма, който не се забави да излезе наяве в най-неприятна за нас форма. Нашите отношения към пловдивския преврат на 6-й септември за първий път бяха напълно отрицателни; те трябаше да се изменят под влиянието на обстоятелствата, но предявленото от нас искание да се възстанови status quo ante в силата на Берлинския тракт[ат] се оказва като една значителна политическа погрешка. Ний косвено като че оправдахме военното вмешателство на Портата, или даже и на Сърбия, в името и за запазването на порядъка, който бе нарушен с българското съединение; военното тържество на българите не бе предвидено от нас и то ни позволи да застанем на надлежащата точка зрение, единствено възможната за освободителите на България и за партизаните на нейното национално развитие. Нашето положение беше без съмнение съмнително, когато ние защищавахме интересите на Европа против европейските кабинети, които съчувствуваха на българите, и когато ние се опирахме на буквата от ония постановления на Берлинския договор, които бяха именно насочени против Русия и против нейните санстефански искания. Ний бяхме принудени постепенно да оставим почвата на status quo-то и да се помирим със станалия факт, който по принцип трябваше да предизвика нашите симпатии; но враждебната за нас личност на княза Александра ни принуждаваше да вземаме пред[о]сторожни мерки и да се изказвами в предишния европейско-дипломатически тон, който за българите беше съвършено непонятен от страна на една държава, що е подписала Сан-Стефанский договор. Нашите полумерки и колебания помагаха на западните държави, особено на Англия, да вземе в свойте ръце и защита националните стремления на българите и ний се оказахме избутани из позицията, която бяхми завлели по право с цената на пролятата кръв. Няма никакво съмнение, че чувствата на българите към нас захванаха да изстиват оттогаз, откогато ние излязохме против тяхното „самоволно“ съединение. Българите дълго време не искаха да вярват, че ние сериозно искаме възвръщанието на турските паши и жандари в Пловдив; но като се убедиха, че искаме умирението на румелийците, които ний сами неотдавна освобождавахми от турците, българските патриоти трябваше по неволя да се усъмнят в устойчивостта и надеждността на нашите най-заветни политически програми. Ако покойният Аксаков можеше да въстава против „дерзкаго почина“ на деятелите, които се мъчиха да съединят България, то какво значение можеше да се предаде на принципите на нашите славянофили през времето на сърбската война, захваната „дерзким почином“ на Черняева и Милана? Недостатък на твърдост и последователност, крайна нервност в действията и симпатиите, пременяванието и шаткостта на нашите политически възрения - всичко това туря силни прегради за един тесен съюз на Русия с родствените ней народности, които разчитват на нейната могъществена поддръжка. Ний сме способни да действуваме с пориви и скачки, ту като жертвуваме себе си за християните в Турция, ту като се отнасяме към тяхната съдба съвършено равнодушно. Ний сами не знаяхми в 1876 г. доколко далеко ще отидем с помощта си на българите и почналата война ни се представляваше като една проста екзекуция против Портата по упълномощението на Европа, а не настояща самостоятелна борба, в която трябваше да се реши участта на Отоманската империя. Ний или даваме твърде много като разточители, или оставами безучастни като крайни скъперници. Твърдата и енергическа средина нам е неизвестна. Дълбоко щяха да се излъжат сърбите, ако бяха извлекли от нашите действия през 1876 година заключение на всегдашната наша готовност да им помогнем против турците; тъй също щяха дълбоко да се излъжат българите, ако да бяха гледали на нас като на постоянни охранители и съюзници. Нетрайността на нашите симпатии и принципи на външната политика застави сърбите и българите да дирят други, повече практически приятели; тъй, нас замениха австрийците в Сърбия, англичаните и немците в България. Особеностите на нашия политически характер съставляват една от общите причини на онзи факт, който предизвика толкова безплодни и безценни гюрултии в страниците на руските газети. Личностите на княза Александра, Каравелова и други, както и тия на крал Милана и неговата свита играят само второсте[пе]нна рол в печалното отчуждение [на] балканските държавици от освободившата ги държава. Съзнателната и твърдата политика щеше да бъде несравнено повече надеждна гаранция за мира, отколкото безкрайните разсъждения за несъществующото, „единодушие на Европа“, които разсъждения възбуждат недоверие в едни и неприятно чувство на неизвестността в други.“
         Чини ми се, че към горнята искрена и справедлива присъда върху руската дипломация и нейната политика няма какво да се прибавя. Нека г. Цанков и неговите другари прочетат с внимание тая статия и да видят дали не ще ги погризе съвестта за поведението им? Самите руси, под носа на руското правителство, громко заявяват, че причината за незадоволствията против Русия е самата руска безсмислена дипломация, а между нас се намерват хора като Цанкова, които обвиняват българския народ и викат руската окупация! Това е позорно явление!...

[Без подпис
В. „Независимост“, № 3, 12 март 1886]

върни се | съдържание | продължи