В 87 брой на в. Славяни четирима русенски граждани: Т. А. Кърджиев, С. С. Златов, П. Черковски и П. Винаров излизле не да опровергават писаното вече, че те са били честити да чуят няколко неприятни думи от русчукский и. д. руски консул, но просто да обяснят по-нагледно думите на Н[егово] Високопревъзходителство представителя на Царя-покровителя Александра III. Подобни постъпки на нашите граждани, биле те кои и да са, в настояще време имат грамадно значение и важност. Нужни и потребни са те. Секи се пита у нас днес: „Кои са причините, загдето покровители и покровителствани се гледат тъй накриво, когато у тях тряба да владее братство, мир и съгласие?“ На 2-ий март поменатите граждани биле поразени, като съгледали, че на тържеството не се явил Негово Високопревъзходителство консулът... „Такова явление не можеше да не обърне вниманието на тукашните граждани, които от толкова години насам тържествено са празнували празниците на руский царствующий дом, а особено деня на възшествието на престола на Царя-покровителя“ - ся говори в опровержението на четирмата граждани.
         Е криво да стоим, право да говорим, но в тоя пасаж чувствата на четиримата граждани са високи, благородни и искрени. Неявяванието на г. руский консул на тържеството не можаше да не бъде току-така хемен проста случайност, не съпрежена с политико-дипломатически гръмови. Пръскат се слухове например, и малките деца знаят, защо официална Русия ни мрази днес; но русинските четирима граждани, хора от тежка и строго-надеждна ръка, можаха ли да повярват на тие слухове? Можаха ли те да удовлетворят своите верноподанически и патриотически чувства хемен току-така по улицата? Секи партизански побуждения настрана, но като за тях хора, не с разрушителни замисли, трябаше се нещо официално, нещо легално, нещо, което да представлява известна власт или сила. А такъв канал те можаха да намерят само в лицето на г. консула, млад, 23-годишен дипломат. С гражданска доблест и с народна гордост изповядат четиримата граждани, че г. консулът е благоволи да изкаже някои горчиви истини, казал им, че пред българский народ лежат два пътя: „милост или меч“, отпуснал за тяхна сметка и няколко нецензурни словца; но гражданите турили по-горе благото на своето отечество, забравили сякаква лична обида и достойнство и сичко изслушали покорно. Така се и трябаше. Чуло ли се е и видяло някъде покорна глава да я сече сабля? Наистина, че един от четиримата, Тома Антонич Кърджиев, е бил едно време наш другар и бунтовник, но не забравяйте, че това е било против полумесеца. Беше той и във време на преврата (1881) малко опърничав, за която му погрешка Каменски го гони няколко нощи да го дикиса със славянското оръдие; но, боже мой - кой на този свят не ударя по трънливий път?
         А покаянието, мой брайно, се предвижда и от евангелието. „Сбърках“, „сгреших“ „увлякох се“, щом каже човек, то човеческа свята длъжност не прощава. А как четиримата граждани обясняват за кого се отнасял мечът и милостта. Послушайте... „Казаното от него, т. е. от г. консула, ни даде за благовременно да разберем, че ако известни злосторници между народа предизвикват справедливий гняв на освободителката Русия и я принуждават да се яви пред българский народ с „меч“ или „милост“, то тоя народ със своето доказано благоразумие да умее да избира и заслужи за себе си „милост“, а за злосторниците да остане „мечът“!
         Е моля ви се! Я вижте, я чуйте бе, братко! Колко мило, колко кавалерски и патриотически е казано. Да ти капне като мехлем на сърдцето. Наредил си го ерихчиоолу, като маргарит. Меч за злосторниците, а милостта, ха, ха!! - милостта, яма йок, тя ще да остане само за ония, които са зоказали своето благоразумие. Живейте бе, пехливанлар! Вашите имена ще да се предават и на деца, и на унуки, и на дяволите!

         З. Стоянов

[В. „Независимост“, № 7, 29 март 1886]

върни се | съдържание | продължи