Ние имаме вече в ръцете си 3-ий брой от в. Дума на българските емигранти, с дата 8-й юлий 1871 г., издаваем в г. Браила под редакцията на наший славен поет и войвода Хр. Ботйов. На основание на нашето обявление тоя 3-й брой ни се изпрати от священика П. Т. Франгова от с. Бяла Черкова, на когото благодарим от сърдце и душа. Вестник Дума, според казаното от отец Франгова, се приемал тогава от белочерковското читалище „Труд“, или по-дборе, от наший мъченик за българската свобода, бачо Киро Петрович, с когото ние сме започнали читателите горе-долу в своята книга: „Четите в България“.
         Киро Тулешков, който е живял дълго време било с Ботйова, било с Л. Каравелова, разказва, че от в. Дума излезли само 10-12 броя. За да се прекрати тоя вестник, причината била, от една страна, че Ботйов нямал стредства, а от друга, че ромънското правителство турило ръка и на редактора, па и на администратора му, бая Тулешкова. Тоя последний бил предаден на турците в г. Мачин, а сам Ботйов избягал в Галац, но и там бил арестуван. Ромънските власти биле подкарани на тоя подвиг, както казва бай Тулешков, от Васил Стоянова - днешният директор на Нар[одната] библиотека в София. Ботйов бил горещ защитник на френските комунисти, наричал ги е „мъченици на цялото човечество“, а Тиера и Фавра е сравнявал с турските капасъзи - нещо, от което най-много може би да се е възмутило влъшкото правителство.
         Покрай другите интересни неща в тоя вестник ние бързаме да подарим на читателите си поемата „Хайдути“, от която в България са познати само първите два куплета и за която съм слушал да питат толкова любопитни. Дали от нея има продължение в 4-й и 5-й броеве, ние не можем да знаем. В броя, който имаме, е казано: следва.
         Ето песента:

ХАЙДУТИ

 

Баща и Син

 

 

 

Я надуй, дядо, кавала,
След теб да викна - запея
Песни юнашки хайдушки,
Песни за вехти войводи -
За Чавдар страшен хайдутин,
За Чавдар вехта войвода -
Синът на Петка Страшника!
Да чуят моми и момци
По сборове и по седенки:
Юнаци по планините,
И мъже в хладни механи
Какви е деца раждала,
Раждала, ражда и сега
Българка майка юнашка;
Какви е момци хранила,
Хранила, храни и днеска
Нашата земя хубава!
Ах, че мен, дядо, додея
Любовни песни да слушам,
А сам за тегло да пея,
За тегло, дядо, сюрмашко,
И за свойте си кахъри,
Кахъри черни ядове!
Тъжно ми й, дядо, жално ми й,
Ала засвири - не бой се, -
Аз нося сърце юнашко,
Глас имам меден загорски,
Та`ко ме никой не чуе,
Песента ще се пронесе
По гори и по долища -
Горите ще я поемат,
Долища ще я повторят
И тъгата ми ще мине,
Тъгата, дядо, от сърце!
Пък който иска, та тегли -
Тежко му нима ще кажа?
Юнакът тегло не търпи -
Ала съм думал и думам:
Блазе му, който умее
За чест и воля да мъсти -
Доброму добро да прави,
Лошия с ножа по глава, -
Пак ще си викна песента!

 

 

 

I

 

Кой не знай Чавдар войвода,
Кой не е слушал за него?
Чорбаджия ли изедник,
Или турските сердари?
Овчар ли по планината,
Или пък клети сюрмаси!
Водил бе Чавдар дружина
Тъкмо до двайсет години
И страшен беше хайдутин
За чорбаджии и турци;
Ала за клети сюрмаси
Крило бе Чавдар войвода!
Затуй му пее песента
На Странджа баир гората,
На Ирин-Пирин тревата;
Меден¹ им кавал приглаша
От Цариграда до Сръбско,
И с ясен ми глас жътварка
От Бяло море до Дунав -
По румелийски полета...
Един бе Чавдар войвода -
Един на баща и майка,
Един на вярна дружина;
Мъничък майка остави,
Глупав от татка отдели,
Без сестра Чавдар, без братец,
Ни нийде някой роднина -
Един сал вуйка изедник
И деветмина дружина!...
Хлапак дванайсетгодишен,
Овчар го даде майка му,
По чужди врата да ходи,
На чужд хляб да се научи;
Но стоя Чавдар, що стоя -
Стоял ми й от ден до пладня!
И какво да ми спечели?
Голям армаган на майка -
Тез тежки думи отровни:
„Що ме си, майко, продала
На чуждо село аргатин:
Овци и кози да паса,
Да ми се смеят хората
И да ми думат в очите:
Да имам баща войвода
Над толкоз мина дружина,
Три кази да е наплашил,
Да владей Стара планина,
А аз при вуйча да седя -
При тоз сюрмашки изедник!
Копилето му да бавя;
Час по час да ме нахоква,
Че съм се и аз увълчил,
Че човек няма да стана,
А ще да гния в тъмница,
И ще ми капнат месата
На Кара-баир на кола!...
Проклет бил човек вуйка ми!
Проклет е, майко - казвам ти, -
Не ща при него да седя,
Копилето му да бавя
И крастите² да му завръщам.
Яли ги свраки и псета! -
При татка искам да ида,
При татка в Стара планина;
Татко ми да ме научи
На к`ъвто искам занаят.“
Зави се майка замая -
Камък й падна на сърце;
Гледа си в очи Чавдара,
Във очи черни, големи,
Глади му глава къдрава
И ръда клета, та плаче.
Чавдар я плахо изгледа,
И с сълзи и той на очи,
Майка си бърже попита:
„Кажи ми, мале, що плачеш?
Да не са татка хванали,
Хванали или убили,
Та ти си, мале, остала
Сирота, гладна и жъдна?...“
Прегърна майка Чавдара,
В очи го черни целуна,
Въздъхна, та му продума:
„За тебе плача, Чавдаре,
За тебе, дете хубаво,
Писано още шарено:
Ти ми си, синко, едничък,
Едничък още мъничък,
А лоши думи хортуваш; -
Как ще те майка прежали,
Да идеш, синко, с татка си,
Хайдутин като ще станеш!
Татко ти й снощи доходял,
За тебе, синко, да пита -
Много ме й съдил и хокал,
Що съм те, синко, пратила
При вуйча ти, а не при него -
Да види и той, че има
Хубаво дете юначе;
Далеч ли да го проводи,
На книга да се изучи,
Или хайдутин направи,
По планината да ходи.
Триста й заръци заръчал,
В неделя да те проводя
На хайдушкото сборище...
Ще идеш, синко Чавдаре,
Едничко чедо на майка!
Ще идеш утре при него;
Ала те клетва заклинам,
Ако ти й мила майка ти,
Да плачеш, синко, да искаш,
С дружина да те не води,
А да те далеч проводи,
На книга да се изучиш -
Майци си писма да пишеш,
Кога на гурбет отидеш...“
                  Рипна ми Чавдар от радост,
Че при татка си ще иде,
Страшни хайдути да види
На хайдушкото сборище;
А майка ядна жалостна,
Дете си мило прегърна,
И... пак заръда, заплака!...

         Щом ние се сдобием с останалите броеве на Дума, ще да съобщим на читателите си дали има продължение на „Хайдути“. Във всеки случай поемата е била твърде дълга. Приближените на Ботйова разказват, в това число и брат му Стефан, че когато той се запалвал, ставал е на крака, заставал е между буйната си дружина, сѐ от хъшове и стари хайдути, и почвал е да декламира: „Я надуй, дядо, кавала“, което декламирание траяло повече от час. Всичките Ботйови стихотворения, преди те да бъдат написани или печатани, знаяли са ги наизуст много момчета, защото той ги е декламирал, а после вече печатал - по желанието и просбата на своите приятели, разказват В. Попов и С. Заимов. През зимата на 1870 год., когато той нощувал с други още гладни и презрени братия в една запустяла воденица край Букурещ, без огън, светлина и завивка, и когато засвирвал по разпукнатите дувари карпатский вятър, то Ботйов се въодушевлявал и скоро по пустата и мрачна воденица се раздало ехото на песента: „Я надуй, дядо, кавала!...“ Много негови песни, които чували от устата му ближните му другари, не са видели бял свят, лишили са венеца на българската литература!...

---

Бележки:

¹ Аз мисля, че е мед, а не мед (бакър). З. С. [горе]
² „Красти“ овчарите наричат козите. З. С. [горе]

         З. Стоянов

[В. „Независимост“, № 11, 12 април 1886]

върни се | съдържание | продължи