Както англичаните имат своя Шекспир, французите - своя Волтер, а немците - своя Гьоте, така и българите имат своя Любен Каравелов, когото познават, почитат и с когото се гордеят.
         Творбите, които той написа досега и които бяха разпилени на различни места, ще бъдат събрани и първият том, съдържащ народните песни, вече е публикуван.
         Първият том от събраните съчинения на Любен Каравелов излезе през май 1886 г.
         Но ние смятаме, че това издание закъсня поради причини, независещи от издателите.
         Кризата, през която минава нещастната България следствие на злокобния ден 9 август, беше много тежка. Времената бяха твърде смутни, за да можем да се посветим на публикуването на том с поезия. Публиката почти не се интересуваше от чисто литературните произведения.
         Следващите томове ще бъдат редактирани най-грижливо, освен ако не се случи за втори път такъв 9 август.
         Познавайки в дълбочина свойствения живот на нашия народ, г-н Каравелов благоговейно съхранява в своите песни неговия неповторим дух и това са най-добре подбраните песни, белязани с най-чистия печат на оригиналността, които той е записал от устата на селяните.
         В този том се намират размесени героични песни, любовни песни, сватбени песни и т. н.
         Този сборник има много специално значение за нас и именно в този момент, когато се поставя въпросът дали България трябва да продължи да бъде водена от българите, които я познават и милеят за нея, или пък трябва да бъде оставена на чужденци, чиито ръце не биха могли да бъдат чисти поради простата причина, че са чужденци.
         Публикуването на стихотворенията на Любен Каравелов е навременно в най-висока степен, тъй като трябва, повече от когато и да било, българската младеж да се научи да обича такива идеи като Свобода, Независимост и Национално право.
         Повече от всякога тази младеж трябва да препрочете този поет, който заяви идеите си още преди петдесет години, в едно мрачно време, когато България беше още непозната, а името й беше просто археологически израз. Той прогласи идеите си по време, когато град София все още се покоряваше на Мизхар паша, когато красивата Тракия все още беше смятана за гръцка провинция, когато Търново, славната столица на българите, беше само капка в османското море и когато Босфорът беше изпълнен с гордост поради своето положение, което изглеждаше непоклатимо.
         И именно в това толкова мрачно и толкова безнадеждно време Любен Каравелов се осмели да изпита надежда и да изрече думата Свобода. Тази свобода той не я измоли от никого; не потърси помощта на когото и да било; никога в своите стихотворения не преклони глава пред чуждия деспот. Той беше убеден, че един народ може истински да се освободи само ако извоюва независимостта си със собствените си сили.
         За него свободата не беше средство, украшение, а цел, към която трябваше да са насочени всичките сили на нацията.
         Въпросите на хегемонията, превъзходството, първенството бяха от второстепенно значение. Това, което той искаше най-вече, беше свободата. „Нямам къща на село, нито колиба в Балкана, казва в едно от най-хубавите си стихотворения, но за нищо на света няма да заменя свободата си.“
         Струва ми се, че именно в това е най-важното качество на нашия велик национален поет и това е главната поука, която трябва да се извлече от този том.
         И съм убеден, че всеки безпристрастен читател ще изпита същото впечатление, когато чете тези стихове. Разбира се, техният език е пъстроцветен, изпълнен с живописни образи, често това е истинска музика. Поетът е майстор на езика, на който пише, и го владее с възхитителна виртуозност. Формата винаги е съвършена. Но това, което прави Любен Каравелов най-големия национален поет, е мощният дъх на свободата, който вдъхновява неговите стихове, горещата любов към независимостта, непоколебимата вяра в бъдещето на неговата страна, които той изрязава в своите стихотворения, и толкова народния, дълбинно български дух, който придава на своите възгледи.
         Българската нация може да се гордее, че Любен Каравелов не беше единственият, който - в условията на пълно отоманско робство - успя да провъзгласи евангелието на свободата и на независимостта на своята страна. България имаше и своя Раковски, своя Левски, своя Ботйов, своя Бенковски и др., и др.
         Именно за свободата и правото умряха тези герои - заявяваме го на висок глас, за да могат всички наши сегашни патриоти да ни чуят, - а не за черните очи на руснаците и по волята на Царя.
         „Свободата“ и „волята на Царя“! Каква е дистанцията между тези две понятия?... Същата, каквато има между Черно море и Бяло море!

[В. „Газет дьо Онгри“, № 22 от 17/19 май 1887 г., с. 1]

върни се | съдържание | продължи