Няма нужда да обясняваме на читателите си где е селото Козлодуй и защо то се е прочуло и останало записано в новата българска история. Всеки малко-много събуден българин, който се интересува от съдбините, славата и позора на своето отечество, длъжен е да знае и види малкото това селце - Козлодуй. Там преди единадесет години изведе своите храбри юнаци войводата Христо Ботйов, там той даде клетва посред бял ден, че ще да сложи кости с вярната си дружина за свободата и правата на своето поробено отечество.
         Скромен вестникар, редактор на в. Знание, беше Христо Ботйов в 1876 г. в Букурещ, когато се получиха известията, в началото на месец май, че храбрите панагюрци и други още български градове са издигнали знаме за свобода. Новината бе от ония гръмови, които минутно запалиха огън в гърдите на всичко честно, високо и идеално, щото бе родила дотогава България, а свободна Ромъния прибрала. Крилати орли поискаха да станат тогава нашите млади патриоти, за да хвръкнат от чуждата земя и кацнат на своето отечество, в редовете на своите въстанали братя. Един измежду тях, най-разпалените, беше и Христо Ботйов. Той захвърли перо и мастило, остави млада жена и дете не месец и потърси другари, прилични нему, готови да умрат за България. Хиляди мъчнотии и препятствия преграждаха пътя на смелите борци. Ни оръжия, ни пари, нито пък други удобства. Нямаше тогава руский посланик Хитрово, който да крие в своите палати сегашните изменници революционери, ако можем да ги наречем така. Още повече нямаше по онова време в България критическо време руските полови и рубли, които сега чапкъните офицерчета носяха в Русе по десет хиляди. Тогава сам руский консул в Букурещ предаваше българските патриоти, както това се случи с четата на Хаджи Димитра в 1868 г. Ако руското правителство бунтува днес България, с цел единствена да я грабне, то по онова време на равна степен с Турция преследваше българските хъшове, защото строго беше убедено, че не може замириса в България.
         В няколко крайдунавски градове на Ромъния бяха събрани 200-те другари на Ботйова под вид на работници и градинари да чакат първий австрийский параход и да влязат в него. Случи ке, щото тоя параход да бъде   Р а д е ц к и,   който плуваше нагоре по Дунава и в който влизаха нашите пътници, като почнеш от Калараш чак до Бикет. Сам войводата Христо Ботйов влезе от Гюргево на 16-ий май, като пътник, а оръжието на дружината беше затворено в сандъци, като стока. До българский град Ряхова нито командата на парахода   Р а д е ц к и,   нито пък турските власти подозираха, че „Радецки“ носи 200 души борци, пушки и сабли, знаме и войвода. Между Ряхово и Козлодуй, гдето се втича в Дунава реката Огоста, за пръв път нашите юнаци заявили своето смело съществувание! Тук те прокламирали твърде високо, че има български народ, че България живее. Сам войводата, досега мирен и обикновен търговец, облякъл се във войводски дрехи, със сабля и револвер, излязъл на ковертата и извикал: „На оръжие!“. Близо до него се развявало вече българското знаме, около което стоели няколко души въоружени момчета. Мнимите работници и градинари, които се престрували, че спят, наскачали като ранени от гласа на своя войвода и в няколко минути строшили сандъците! Борба, права, протести и неприкосновеност между хитрите нападатели и гордите стопани на парахода биле изравнени в десятина минути,   Р а д е ц к и   чупел вече линия и печелял Козлодуйския, българския бряг. Със съгласието на капитана параходът спрял на брега и стоварил дружината, която дала клетва за вярност на България и с развито знаме тръгнала към планината.
         Цели три деня се пробивала тя път измежду свирепи черкези, ревностни башибозуци, опитни солдати и заспали наши българи, като давала жертви във всяко сражение по няколко момчета. Най-после наближава балканът при Враца, тоя балкан, който Ботйов така страстно е възпявал със своето перо; но няколко само минути, дордето го поздрави с поглед, паднал на мястото си. Късно една вечер, на 20 май, когато той стоял до една канара, над долината, замислен и полуубит, станал някакъв си шум там наблизо. Той се подигнал да види що е, но опитна турска ръка, която меряла от другата страна на долината, сполучва го в гърдите! Без глас и без дума, той се повалил на земята, алена кръв рукнала из устата му и върху буйното му чело се образували някакви си бръчкали, които като да давали да се знае, че борбата е още в своето начало, човекът, който умира, и в гроба си няма да мирува!

         * * *

         Така е умрял Христо Ботйов от Калофер, даскалът, поетът, публицистът и революционерът. В днешний брой на Свобода читателите ще да прочетат една депеша, с която се констатира тоя утешителен факт за съвременните български патриоти и партизани на свободна, независима и   ч и с т а   България, че Христо Ботйов, героят от „Радецки“, живее още, че потомството му плете венци и евангелски изпълнява неговата заветна реч:

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа,
и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол юнака птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

         Гордост народна, чест и слава е за днешните борци за България, че зад техните гърбове стоят такива смели патриоти като: Раковски, Левски, Хаджи Димитър, Караджата, Л. Каравелов и други. Не за воля, не за „спасибо“ и за величието на руский цар умряха те, а за свободата и правата на България! Много пъти сме го казвали, пак ще го кажеме, че пример няма да са апелирали тия наши светила на коя и да е чужда държава, да са дразнили кефа на тоя или оня монарх. На България и на жилавите мисци на нейните синове са разчитали те само. И каква разлика и далечно разстояние между тогавашната мрачна епоха и сегашната? Тогава имаше само сляпа и покорна рая, а сега: столица, княз, министри, войска и най-после   Б ъ л г а р с к о   к н я ж е с т в о!
         Вечна памят на Христо Ботйова и на неговите другари! Местностите: Козлодуй, Верселец, Бузлуджа, София, Русенските гробища и други още святилища тряба да бъдат украсени с памятници, които ще да дават живот и сила на потомството!...

         З. Стоянов

[В. „Свобода“, № 57 от 20 май 1887 г., с. 1-2]

върни се | съдържание | продължи