Миналато, горчивата съдба на Цанкова, на Каравелова, Славейкова, Радославова и много други трябаше да отвори очите на мнозина от техния род патриоти, че в България не може да има светила, каквито са възможни другаде. В България уважават хората човека дотогава, дордето и тоя човек уважава идеята, който служи като знаме, като съединителна верига на известна партия или фракция. С други думи казано, нашите хора, които са биле досега като водители и деятели на различни партии, не че те самите са си извоювали и спечелили тия лаври, но техните приятели и приближени са ги подигнали, те са ги славили и въздигали не за черните им очи, не по заповед на другиго, а за интереса и доброто на общата идея. Всеки водител е бил велик не само по себе си, но заедно със своите приятели и съмисленици. Слава богу, нямами ние още Наполеоновци, Гарибалдовци, Вашингтоновци и прочее светила, защото не сме имали и такива остри събития, които да ни родят подобни личности.
         Па е въпрос още дали, ако ги имахме, ние, българите, бихме ги ценили, бихме им отдавали дължимото почитание? Ние благодарение на чуждото робство останали сме си нравствено такива горски пилета, каквито биле хората преди в своята първобитност, когато не е имало ни богати, ни сиромаси, ни палати, катедрали и пр. Чудни сме ние хора. Много ще да се чудят още с нас европейците, които искат да определят и преценяват нашите работи по тяхната граматика. Хенрих Хайне видял във Франция множество Наполеонови солдати, 40 години подир смъртта му, с по един крак и с по една ръка, които просяли по улиците и с пяна на устата си разказвали за неговата военна слава, като... защо... [не се чете - бел. изд.] са си оставяли и двете ръце с неговото име.
         Где такъв фанатик българин? Днес та носи на ръце, утре ти плюе в лицето. Пример нашите водители. Цанков, Каравелов, Славейков, Радославов като князове са биле посрещани в много градове, когато те бяха представители на оная идея, която одушевяваше болшинството в България. Щом те отстъпиха от тая идея или пък поискаха да се прострат отвън чергата си и да търсят удовлетворение на своя каприз, изчезнаха като слана.
         Г[осподин] Д[имитър] Мантов, бившият русчушки окръжен управител, тие дни героят на деня, човекът, който иска да си простира краката по-далеч от чергата си, който насила иска да накара хората да признаят в него заслуги и величие, който туря на едни везни своето честолюбие и съдбините на отечеството, който не е можал да се възползува и научи от миналото на другите, че в България деребеювци и горгорбашии са нетърпими. Скромен до миналата година адвокатец в провинцията, случаят и обстоятелствата му спомогнаха да покаже своите способности, да стане един от твърдите защитници на делото, за което ние сме биле да го похвалим пръв път в колониите на същия тоя вестник. Но г. Мантов не се показа от хрисимите деятели, не остави да го хвалят и определят хората, сами да се сещат и говорят за него на кое стъпало на големството именно тряба да стои. Г[осподин] Мантов си въобразил, че като може да разсипва улици в Русе и да държи подведомствените си пристави и жандарми в респект, то е настанало вече време да се тури начело на България и да хване кормилото на големите работи.
         Избран за народен представител, той потегли за столицата като садразамин, с партикулярен файтон, с храняни коние, с няколко кожуха, с кученце и с други отличителни принадлежности, с една реч, готов да си изуе само чехлите и почни да дава тон на всяко място и по всичките капии. Но онова, което готвяли мишките, развалили го котките. Държавните работи и техният интерес изискваше, щото г. Мантов да почака малко между другите народни представители, дордето и нему дойде времето, за което и сам той трябваше да признае, че от това маяние няма да пострада отечеството. От ствоя страна г. Мантов се намери докачен, бил убеден, че работата е узряла вече, не може той да чака повече между простите смъртни, почна да пъшка тук-там по кьошетата като наранен гладиатор. Уверен в своето величие, че то е еднолично и само нему принадлежи, той захвана с интриги и с умишлени дела да работи против правителството. С няколко депутати, повечето нови и невинни хора, той беше успял да дойде до една степен. Деня, с частния си файтон, той правяше визита на г. Радославова, с което искаше да кажи на правителството: „Вижте ме, аз зная и други врата!“. Там, в кабинета на г. Радославова, съставена била вече и следующата министерска листа: Радославов - на правосъдието и президент; той, г. Мантов - вътрешните дела; К. Калчев (тоже от забравяните) - на финансите; полковник Николаев - войната; Т. Иванчев - просвещението; д-р Странски - на старото си място!
         Всичко това в днешно време, да не каже някой, че се е правило за каприз и за дребно честолюбие? Не, за доброто на България. Мънинката главица на г. Радославова по тоя повод направила и един риск даже. Тоя велик мъж, преди да се съгласи да поеме тежкия товар на отечеството, турил условие, че с първо вземание браздите ще да разпусни камарата, че не била благонадеждна, и той, г. Радославов, Сойката, ще назначи втори избори, в които да бъдат избрани по на няколко места и двамата му сподвижници: Аджелето и Марко Марков-Сакантията. В едно частно събрание от депутатите, гдето бе повикан г. Мантов да даде отчет за своите дела, остана сам със своите интриги и клевети, така низко слезе, щото ние сами го съжаляваме.
         Това са капризните патриоти. За тях няма България, няма обща идея, ако те не са начело, ако не заповядат и управляват, ако не им са наредени главиците една до друга на червената маса. Г[осподин] Радославов, като не е министър, всичко му чернее пред очите, вън от дома си се не подава, покрай Събранието не разминува, всичко мрачно, тъмно и противно напредя му. Т. Иванчев, избран за депутат, с обещание и условие, но нали и той не е на оная маса, гдето седят шестте души, или е между простите депутати? - пуста останала подобна България, не намира за нужно да влези даже в заседание. Същото и с г. Мантова. В бюджетарната комисия той сече и хвърля, декомкрат и иконом, казват, че щял да си отиде вече, защото той като не е удовлетворен, значи, че и България не може да се оправи. Г[осподин] К. Калчев, който е бил делегат на Вел[икото] н[ародно] събрание, който е говорил с Бисмарка и е ял хляб със Сализбури, тропаше като ат в заседанието по разискванието закона за окр[ъжните] съвети.
         А ние от своя страна ще да напомним на нар[одните] представители, че сега поне не тряба да се мамят от медените обещания на наранените честолюбци. Ако те са искрени патриоти, нека почакат малко, днешните министри не държат червената маса с контракт. Ще дойде време и за г. Радославова и другарите му; а днес трябаше да работят кой как може, за да спасим кораба. Може ли ни увери г. Радославов и г. Мантов, че те ако са министри само и големци, можат да работят, а инак прости смъртни като са, ръцете им се свързват? Г[осподин] Радославов за министър-президент ли е роден, джанъм? Като него хора, със същите способности, в България има стотини, сè министри ли са? Радославов прави, струва, иска да тури крак на г. Стамболова. Право да си кажем, разликата е такъва между двамата, щото г. Радославов и насъне тряба да я признае и си наляга парцалите. В днешно време министерските постове не са в такъво положение, щото да се учат на тях да чиракуват различни славолюбци. Днес се иска и ум, и умение, и патриотизъм от българските министри, качества, които г. Радославов ще ни позволи да ги не признаваме в голям размер. Време е вече, щото и в България да се задържи едно правителство няколко години, както това става в Ромъния и другаде. Тая спасителна мисъл тряба да ръководи днес българските патриоти, а ония - капризните, нека си подгънат опашките. Втори път съжаляваме, че ни предизвикаха някои приятели да ги критикуваме, особено г. Мантов, с когото довчера сме работили и сме го хвалили. Такава е нашата програма. Хвалим и поддържаме ние хората, докато и те поддържат общото дело.

         *   *   *

         На 24-тий того синца бяхме приведени в удивление от охлебеното лице на доктор М. Цачева и от навалицата, която се трупаше около в коридорите на Народното събрание и по улиците, състояща се повече от кореспонденти. Тия последните със свойствената своя любезност се приближиха дисциплинирано до негова милост, дряновски депутат, и му шепнаха нещо на ухото, да не би да чуят другите им другари и ги преварят на телеграфната станция, да земат мюждето. „Qui“, „Certainment“ [Да, разбира се; без съмнение - бел. изд.] и пр., отговаряше М. Цачев на четири страни, а Шивачев, който мигаше наоколо му, с глава потвърдяваше уверенията на своя съмисленик.
         Причината за тая радост от страна на руските хора и на това движение била, че министерството щяло да се бламира от едно болшинство по третото четение на закона за окръжните съвети. Някой си демократ г. Жаблянски, народен представител от Радомир, с нравствената поддръжка на нашия приятел Видо Монева, успели да нашарят едно предложение със 122 подписа, съдържанието на което е:
         „Алинея в и ж (от закона за окр. съвети) да се замени със следующето: Служащите лица в окр[ъжните] съвети или в окр[ъжните] постоянни комисии да получават заплатите си, както и сега са получавали, от държавната хазна, без да се разхвърля нов данък на населението за поддържанието им.“
         Подписите вървят шаряно-баряно, без разлика на вери и народности, на политически убеждения и бои. Там, гдето е Дако Ангелов, по-надолу стои Гарванов, помежду им Шивачев, комшия им Д. В. Мантов, ръка им подава Лаз Хасан, на помощ дошел Стоков, за идея подписал и Ив. Цанков, не отказал и д-р Миркович. Бившият министър, наш Тодор, който минува за калфа на Кянинга, и той не липсува. Ревността и волята за саможертвувание е било дотолкова напрегната, щото д-р М. Цачев рано напечатал предложението на свои или други разноски в печатницата на Я. Ковачева.
         Събранието бурно, публика грамадна, д-р Цачев демонстрира всичките си движения; Дако Ангелов с нова кърпа на врата, вързана хлабаво, за да му се чува гласът повече; Шивачев с нови броеници; на К. Калчева, бъдъщия министър на финансите, светнала главата като на святи Ивана Рилски; Матов пъшка по-нормално; наш Тодор си турил ръцете отзад и час по час наднича из вратата; а една госпожа от ложите често си туря ръчицата на ухото, за да не изгуби жицата на настроението между депутатите. Дохожда решителната минута; но онуй, което е ставало по улиците и в дома на д-р Цачева, друга песен му се пее в залата на Събранието. От 122 души дигат ръка само 6-7 и така плановете рухват.
         На д-р М. Цачева и на Шивачева ние няма що да се сърдим, защото всяко зло, станало не само в Събранието, но и по цяла България, е за тяхна полза. Техният господ не е български. За тях е най-полезно ни един закон, нито бюджет да се приеме и гласува в Събранието. Няма що да кажем и за ония народни представители, които с чисто сърдце, от точка зрение на спестливи къщовници, да се не товари населението, се подписали. Не гледаме с лошо око и ония, които, като се завърнат на огнището си, ще отидат в черковното кафене с протоколите под мишница и ще прочитат на селените, че са се борили с министрите за намалявание на данъците. И едните, и другите от последните две категории мътни понятия имат за държавата и нейните нужди. Не ги ли чувате, че едно-две, и ще кажат: „Как ще да се върнем при своите избиратели?“, като че народните представители са отговорили само пред тях и нищо не трябва да правят без знанието и волята им.
         Не одобряваме ние постъпката и действията на ония наши приятели и единомисленици уж, които твърде тънко разбират тия работи и съзнателно отиват да правят спънки, да се отнема на една учреждение най-жизнений фактор - приходът. Нали сме уж пусти либерали, защитници на изборните учреждения? С уничтожението на собствен техен източник за поддържание и плащането им от хазната, според горнето предложение те се преобращат на приставски участък. Който плаща, той е чорбаджията.
         Окръжието е едно от най-силните да спечели човек и да стане популярен. Искаш ли да те славят и под път, и над път, то викай против тежките данъци, против вземанието солдати и пр., и пр. Реформата е такава, щото ще да я приемат с хвърляние на калпаците. Но тогава ще плаща руският цар това потребно количество. Какво течеше от устата на Каулбарса? За какво питаше той напред селяните? Не за данъка ли, дали е бил той тежък?
         И кога станахме пак такива милозливи бащи, джанъм? Отдавна ли беше, когато г. Мантов, в качеството си на окр. управител, разсипа на стотина сиромаси и вдовици къщите в Русчук? Каква полза за тия хора, че улиците щели да се оправят и осветят, когато те остават на поляната? Плати ли им, г. Мантов, предварително? Взе ли тяхното съгласие? Русчукските улици пò ли са необходими за държавата, отколкото окр. съвети? В бюджетарната комисия същият г. Мантов бил още пò демократ. А като бъдъщ кмет на Русе, казват, че си гласял годишния бюджет 6000 лв. и други 1000 представителни, повече, отколкото заплатата на окр. управител. И г. К. Калчев, от трибуната чете политическа икономия, а като го избират за депутат, благодари на своите избиратели с неплатени писма. Но най-скандальозното е поведението на наш Тодора, бивши министър, с претенция на държавен мъж и поклонник на английските учреждения. И той е против закона за окръжните съвети, и той поддържа, щото от изборни институти да се преобърнат на правителствени органи, да станат членовете им коронни. В навечерието на изборите той ходеше на колени, прати писмо на избирателите си, че във всичко ще поддържа правителството, а г-ну Стамболову написа писмо с молитвено съдържание. Но за Балабанова всичко е лесно.

         З. Стоянов

[В. „Свобода“, № 104 и № 105 от 26 и 29 ноември 1887 г.]

върни се | съдържание | продължи