Български княз, български министър, български държавен мъж и деятел е сто пъти повече прочут, отколкото министрите, канцлерите и политическите мъжие на най-великите европейски държави. Имената на Фердинанд I, на българското Народно събрание, на Стамболова, Странски, Начевича и пр. много повече са известни на европейската публика, отколкото министрите на Австрия, Англия и други. Не говорим за второстепенните държави: Испания, Португалия, Гърция, Дания и пр. Те се качат, управляват, падат и умират, но никой се с тях не занимава, малко се от тях интересуват.
         В Европа знаят и малките деца кога се отваря българстото Народно събрание, кога Стамболов е болен и е в добри отношения с другарите си, кога полицията е искала от Каравелова гаранция, кога е направила забележка на някой консулски гавазин да не си носи шапката накриво и пр., и пр. С една реч, българските работи, българските политически мъжие попадат под контролата и критиката на цяла Европа, когато другите са свободни от тоя надзор. В Лондон митинг от 50 000 души три деня се продължава, с червени и черни знамена - емблема на кръв и на смърт, войска и полиция накрак, бой, наранявания, арестувания с по стотина души, чаршията няколко деня затворена, никой не обръща внимание, няма ноти дипломатически, няма консулски намесвания, няма протести с международен характер. В Париж всеки почти ден демонстрация и митинги против правителството, арестувания и сблъсквания с полицията - никой не се намесва, никой не иска обяснение от префекта защо е арестувал тогова и оногова, нито пък се явява някакъв си Гирс с нота до европейските кабинети, че положението става нетърпимо.
         Помнят читателите, когато миналата зима се арестуваха в София няколко заподозрени в бунт лица. На всичките биографията им бе описана в европейските вестници, стаите, в които са лежели, храната им, гостите, които са ги посетявали, заедно с мадам Каравелова, която била траурирана, а другарката й по идеи и убеждения, мадам Орошакова, макар и да била с черни дрехи, сè карикатурно изглеждала. Бе комисии интернационални, бе анкети, бе протести и пр., и пр. А едно консулче дотолкова беше трогнато, щото по три пъти на ден обикаляше Цариградското шосе.
         Но най-характерна е следующата случка, станала неотдавна в Лондон, която заемаме от чуждите вестници:
         „Господин Андрио, французки посланик в Испания и бивши градоначалник на французката столица, познат в цяла Европа като дипломат и понастоящем депутат от камарата, слязъл в хотел „Метропол“. В неделя отишел на Трафалгар Скуеър, за да види манифестацията. Щом стигнал близо до Скуъра, полицията го блъснала и свалила на земята. Г-н Андрио, като не говори английски, не можел да се изтълкува. След това той поискал да се върне в хотела, но един полицейски на кон го тласнал и го накарал да падне в една вадичка. През времето, когато г-н Андрио ставал от земята, същият полицейски го ударил силно по главата. Благодарение на шапката, която се смазала, ударът не му направил никаква рана. Господин Андрио се отнесъл подир това до г-на Грахам, член на парламента, и му изказал удивлението си, че полицията постъпва по такъв един груб начин с мирните хора.“
         Боже мой, що би станало с България, ако почтений г. Андрио, градоначалникът на Париж, посланик в Мадрид и депутат в камарата, беше ударен и блъскан от нашата софийска полиция? Ужасно! Френската ескадра отдавна би била във Варна и Бургас, полицейският щеше да бъде осъден на няколко години в Черната джамия, префектът ще бъде свален позорно, министърът, па и целият кабинет свалени, а псувните на вестниците, че България е страна варварска и дива, още щяха да продължават, па кой знае дали това не би се отражило на нашето съществувание. В същото това време, когато вестниците разказваха за случая с г. Андрио, имаше по вестниците и следующата депеша от Белград или Пирот: „Българските власти арестували гавазина на сръбското софийскко агентство. В белградските военни кръгове владее силно раздражение, войната е неизбежна“. Тая депеша я имаше във всичките почти европейски вестници, т. е. за случката с гавазина, а за г. Андрио, посланик, бивш префект и депутат - беше съобщено само на репортьорите като куриозна новина от обичаите и живота на лондонските   п о л и с м а н и!
         Но що ни трябва да ходим много-много надалеч. Неотдавна беше, когато най-нищожното вестниче в България, Българин, беше съобщил в едно антрефиле, че германският вицеконсул в Русе заминал, повикан от своето правителство за своето скандальозно поведение. От где на къде в. Българин да достигне в канцеларията на княз Бисмарка, гдето се получават и разглежзат хиляди вестници, прочел се, превел се, и ето ти заповед. Ако в 24 часа не се спре в. Българин и редакторът му се не осъди, три парчета, които се казват броненосци, с топове като пещ, ще кацнат на Варненското пристанище! Ако имаше право на тоя свят в политиката и дипломацията, то трябваше да се разсъди и размисли, че българите, вчерашна държава, с елементарни още понятия за международни отношения и етикеции, не трябва да им се обръща толкова тънко внимание, каквото на старите и много по-цивилизованите държави. Но нали си слаб, нали нямаш остри зъби - всеки те тъпче.
         Тия факти и случки показват доколко нашето положение е деликатно, доколко е трудно на тия хора в България, които стоят начело на правителството. Да се покажеш слаб и человеколюбив, в платонически смисъл, ще ти строшат врата вътрешни врагове. А ако ти вземеш да строшиш техните - ще ти извикат седем гърла от един път: „Стой!“.

         З. Стоянов

[В. „Свобода“, № 106 от 3 декември 1887 г., с. 2]

върни се | съдържание | продължи