Пълзящи, нещастни и презрени твари сте биле вие, такива ще да си останите. Вас ненавижда и мрази цялото просвятено и свободолюбиво человечество, защото сте посегнали на своето отечество, на неговата свобода, корона и правдини. Презират ви и самите ви господари, които ви плащат и въодушевляват, но ви гледат още хатър, дордето си изтъкат платното, имато още нужда от вашите нечисти ръце.
         И да се борите, и да страдате, и в тъмници да окапите, и на въжета да свършите, никой няма ви каже „бог да прости“. Ще в изпеят по едно „алилуя“ и упокой само в Москва, гдето ще присъствува генерал-губернаторът в полумундир, началникът на канцеларията му, становият пристав, тайният агент на III отделение и някои и други мужици, които си мажат космите с масло от кандилата, да ги не боли глава, и които вярват, че българските министри са преобърнали черковите на канцеларии.
         Какво е вашето знаме, за какви принципи и нови форми на управление сте се борили вие?, ще да попитат хората. За свобода, за република, за по-широка конституция, за право на общини, за равенство, за завоювание на поробени страни, за угнетени и за поробени? Не, ще да отговорите вие и челата ви ще да се покрият с всичките пятна на позора и кекавщината. Борихме се и страдахме, първо, защото московското сребро е безчет; второ, защото Русия е велика, има 10 000 топове и 1 000 000 кубански казаци; трето, защото „волята“ му била такава; четвърто, защото ни сърби гърбът, а в Новгородската ярмарка се продават ръбати камчици; пето, защото сме слаби, а слабите тряба да има кой да ги покровителствува, нещо... [неразчетено - бел. изд.] в Маджарско и кониете, и воловете. Ще ви плюе в лицето всеки, а вие сте длъжни да мигате и се преструвате, че божия росица пада.
         А ние, които ритаме всичките наши идеали като купчинки боклук по улиците; ние, които ратуваме срещу сибирските ледове сахал[ин]ските голи и пусти скали, против камчика и шпионина - името ни се носи през девят морета в десято. И да не достигним до своята благородна точка, и да не отстъпим на железния тиранин, то всеки ще да произнесе над гробовете ни: „Бог да ги прости, герои бяха, за свобода и за право легнаха!“. Гордост и слава е това за нас, за българската партия. И да достигнете до най-високата точка на нашата апогея, то пак миналото ви ще бъде пълно със змии, гущери и жаби. Какво ще да остане подир вас? С какво ще да ви споминува потомството? Не с туй ли, че в София ще се говори руски, че приставите ще ходят с камчици, че на катедралната черква ще има десят камбани вместо пет, че княз, министри и председател на Н[ародното] събрание ще бъдат генерали от гвардия и инфантерия, че ще има вечеринки с дамски и мъжки отделения, гдето ще се играе на комар, че пиени солдати ще пеят: „Ах, ти комарински мужик!“. Где между тая мръсотия ще може да се види нещо светло, нещо българско, нещо, което да напомня сянка от вашето съществувание? Такъво е горчиво и мизерно бъдъщето на чуждите отрепки. Ще се весели и гърми София от чуждите пришелници, а вие ще подсмърчате зад вратата. Ако се появи някак смелост да се оплачите, то ще ви цапнат през устата и ще ви кажат: че който продава свободата на милото си отечество, него го заравят в земята с живи кучета.
         Велик бил господарят ви, та затова сме трябало да налягаме в краката му, обяснявате вие. Колко сте покорни главици, как у вас липсува и онова чувство, което е похвална чърта и в роговете на кравите. Че кога хората и народите биват герои и добиват слава? Нали тогава, когато е силен неприятелят ви? Но ще речете, че ако се дръпним, той, господарят, ще ни припостави и ни подари живота. Лъжите се хайвански. Господарят ви е от ония месоядни гадини, които обичат да нападат, когато жертвата спи, т. е. най-хрисимото състояние на тая последната, му прави удоволствие да я напада. Нека ви бъде пример бивший княз Александър. Когато той пъхтеше от хайдушка ръка, то вашият господар го тъпчеше с големия си мечешки табан. Па и лъжи вашият господар. Не каза ли той, че ако нема княз Александър (който му беше извадил очите), то той ще си намажи ръцете с мед и масло? Защо по-после тоя господин ги намаза с кръв и с рубли?
         Слуги, слуги! Чудим ви се ние какво ви вас въодушевлява, та стоите още и не отидете да се издавите! Ще избавим ние, българите, своето отечество. А ако се случи противното, то тежко и горко на отечеството, но дваж по-тежко и горко вам... Когато то пада, стихиите ще му остъпят мястото да затисни под своите развалини, где щото е унижено и заразено.

         З. Стоянов

[В. „Свобода“, № 85 от 19 септември 1887 г., с. 1-2]

върни се | съдържание | продължи