Там, в София, и тук, в Пловдив, е почнала борба, борба, която има за цел предаванието на цяла България, заедно с нейната свобода, независимост, заедно с нейното национално бъдеще. Там и тук, в гореспоменатите два града, няколко изверги на многострадална България, пет-десятина души, побеснели за пусто богатство и власт, българи, наши братия, отдавна копаят гроба на своето отечество. Власт, пари, светло домашно бъдъще, осигурявание на дечица, от една страна, а от друга, инат и подлост карат тия хора да стават ревностни предатели на своята бащиния. Нищо свято и мило няма за тях; пред никакви средства ся не спират те.
         Огънят е запален от София; има оджак и в Пловдив. Оттам ся пуща фитилят, в редакцията на оня шпионски вестник, който се нарича Средец и името на когото да споменем считаме за унижение, ся кроят примките на България. Начело с Марка Балабанова; тоя фенерски калугер, тоя мракобесен човек, който менява мнение и убеждения всеки шест месяца, начело на тая коварна лисица, казваме, са ся опълчили няколко нему подобни единици, които са поставили така въпроса: или ние министри и комшии на българската хазна, или долу цяла България! Искате ли доказателства? Търсите ли факти? Съмнявате ли ся още, че казаното не е така, че поменатата шпионска тълпа не иска да убие бъдъщето на един народ само за своите користолюбиви цели? Искате ли? Послушайте следнята върволица от пресни факти и събития.
         Тая партия, или хората около Средец, бяха най-напред за изменението на конституцията, за която внесоха и закон. После малко по времето на изборите за Търнов[ското] Нар[одно] събрание, като видяха негодуванието на народа, обявиха ся, че са защитници на нейната цялост. Не ся минаха неделя-две, те обърнаха пак жегъла. Дордето Търновското Н[ародно] събрание не беше ритнало тая партия, тя не наричаше състава на това събрание другояче, освен „младите и патриотическите сили на България“. Щом тия „млади сили“ бутнаха Цанкова и другарите му, станаха белодрешковци, по-после шарлатани, а сега едва ли не разбойници. Два месяца ся държаха те от опашката на княза, който беше всичко за тях, когото наричаха единствений спасител на страната, когото туряха и над закон, и над камара; но пак нищо не помогна. Туриха на сцената: радикализъм, демагогство, нехилитост и пр., средства, които бяха чисто шпионски - пак нищо. Дойде редът на православието, казаха, че противниците им са безбожници, че те ще съсипят вярата, че Русия тряба да земе мерки - пак на юх излязоха. Роди ся попский въпрос, те ся докопаха до него, дигнаха кръстоносни походи, апелираха на московските святи Петровци, - и това не им спомогна.
         Нямаха войска тия бесни за богатство хора, а те бяха се опълчили против цяла България. Нямаха те подиря си и ничтожно число последователи, нямаха те почва никаква; но в замяна на това подлостта им служеше за основа на действия и за надежда за успех. Както видите, те никога не са си служили с народа, ни един подигнат от тях въпрос не е бил за доброто на страната. Като видяха, че гореспоменатите средства не им спомогнаха, днес те се съединяват предателски с една чужда дипломация, сторили са намерение да жертвуват и конституция, и княз, и народни права само и само да постигнат своите цели. Днес те ся опълчват против своя любезен княз, когото преди няколко месяца уверяваха, че са готови за него в морето да влязат. После всичко това, остава ли още съмнение, че в тия хора има за пара честност иза дукато последователност и искреност. Нека читателите четат статиите, които те пишат в Московските ведомости, в органа оня мракобесен еничерин, който се казва Катков и който с две ръце благослови преврата през 1881 г. Тия статии са цяло предателство. В тях ся говори явно, че за България не тряба конституция, камара, народни представители и правдини; натяква ся да ся уничтожат всички тия дреболии и вместо тях да ся остават няколко души начело на управлението, които да върлуват из България по дерлибашийски. С една реч, готви ся втори преврат, много по-страшен и ужасен, отколкото беше първий. Българский княз не ся гледа с добро око само за това, защото е станал истински княз, защото тури по-горе интересите на България, отколкото кефа и замислите на чуждите дипломации. Не го искала него Русия, т. е. нейното правителство. А защо го тя не иска? За това, че не е добър за България ли? Че кой пита тука България? Когато тая грешна България пъшкаше от тоя княз, Катков и Аксаков се провикваха, че Русия вижда благоденствието на страната само в неговото лице. Днес, когато князът стана действително благодетел, не ся харесва вече на дипломацията. Ний грешните, които ще биеме тъпана, дали нямаме право, аджеба, да попитаме каква е грешката на княза?
         На българский народ, на неговата интелигенция предстои да решава трудни задачи. Сега тя повече отвсякога тряба да бъде нащрек. Ще ся решават въпроси не за тържеството на тая или оная партия, но за бъдъщето на отечеството, за неговото независимо и национално съществувание. Нека те стоят нащрек, нека уничтожат коварните планове на съзаклятниците около Средец. Същите съвети ние можем да дадем и на г. Каравелова. От всичките той най-много е в състояние да оцени настоящето тежко положение на работите. Нека той вземе страната на народните желания и стремления, па да ся не бои. Никак не тряба да го стряскат него движенията за Македония, за съединението и пр. Но трябало да падне министерството. Толкова по-добре. Ако г. Каравелов подне по такъв един въпрос, то той ще да бъде велик, той ще да завземе положението си твърде скоро, на негова страна ще да бъдат всичките честни и патриотически сили. За пример може да послужи г. Цанков. Той предпочете своя инат, с презрение погледна на народните желания; но паданието му беше такова, от което човек мъчно може да ся окопити. Макар и отдалеч, ние знаеме отчасти неговото трудно положение и натиските, които му ся правят от много консулата по различни външни и вътрешни въпроси. Знаеме ние всичко това, но пак не ся наемаме, като частно лице, като публицист, да оправдаваме неговите извънредно енергически постъпки по македонското дело, както и случката с редактора на С[ъвремений] показател, случка, която съвършено заличава от лицето на земята българската независимост. Ние сме в положение да уверим всекиго, че било по македонското дело, било по въпроса за съединението, ни една партия не зема участие, както тука, така и в княжеството. Следователно от властвующите днес партии ние не искаме дигнат байряк по улиците. Не. Ние ги молим да постъпят така, както са постъпали токлова време ромънското и сръбското правителства.

[Без подпис
В. „Борба“, № 11, 7 август 1885]

върни се | съдържание | продължи