Спокойният сън на софийското население бе нарушен през нощта на 9-ий срещу 10-ий тек., по-миналия четвъртък срещу петък, часа около 1 и 45 мин. подир среднощ, от едно необикновено силно изгърмявание и потръсвание на земята. От силното това потръсвание на земята в много къщя са се счупили прозорци; така: в къщата на главния секретар при Министерството на външните дела г. Панайотова, в къщата на г. Гюзелова, съветник в Сметната палата, в къщата на майор Бонева и пр., и пр. са се счупили по няколко прозореца. Много от събудившите се през нощта видели даже заслепителен един блясък, приличен на ония от гръмотевица. Нощта срещу 10 априлий 1887 г. се прекара в страх и трепет в София: всякой почти се боеше, но никой не знаеше от що се бои; настана, най-после, с нетърпение очакваният ден на 10-ий априлий, съмна се и тук тръгнаха разни тълкувания за чутия през нощта силен гърмеж и потръсвание на земята. Едни казваха, че това било силно земетресение, други уверяваха, че това било метеор, трети твърдяха, че това било електричество, събрано във вид на кълбо и паднало нейде наблизо до града, както това се случило през години-си в Македония, в Щип, четвърти настояваха, че това било физическо явление и че това явление, според предсказанията на астрономите, щяло било да се повтори още веднъж през м[есе]ц май тая година. И колко, колко още тълкувания, боже мой, не се даваха на гърмежа през миналата нощ!...
         Така също с нови разнообразни и смешни тълкувания премина и петъкът, 10 априлий, и съботата, 11 априлий; но в неделя, на 12, всевъзможните тълкувания отстъпиха място на грубата истина, на същинската причина за силния гърмеж и таковато потръсвание на земята. Полицията откри остатъци, както и следствия от един диамантен патрон, подставен току до стената на къщата на известния патриот и честен труженик майор Попов. Намериха се още фитили от патрони, откри се и дупката, произведена от взрива на динамита, подставен до къщата, с цел, ясно е и на малките деца, да се хвърли във въздуха спяшият майор Попов, а покрай него и старата му майка, брат и нещастните негови съседи, като семейството на Панайотова и пр., и пр. Ний ще оставим подробностите настрана: времето и мястото на вестника не ни позволяват да изложим възмутителното янкеседжийско покушение по-подробно и по-обстоятелствено. Ний ще се ограничим само с въпроса: кой искаше да хвърли във въздуха майор Попова през нощта на 9-ий срещу 10-ий априлий, а ще се помъчим да отговорим само на тоя въпрос.

         Както е известно на българските ни читатели, а така също и на европейското общество, за осветлението на което върху течението на работите ни през тези тежки и трудни времена Свобода държи французки отдел, ний всякога сме издигали гласа си, като публицисти и защитници на святото дело за запазвание независимостта на България, не на основание на предположения или преиначавания, но на основание на грубата действителност и фактове на основание на голи исторически документи и очевидни работи, на основание на голата истина. Прочее, нека фактове говорят и те неприкосновеността сами.
         След заминаванието на руските окупационни войски от България у нас останаха безчет „братя освободители“, които щедро са си проливали кръвта за „братушките“ по кръчмите, шантаните и пр. увеселителни заведения. Голяма част от тия „братя освободители“ съставляваше част от съществующето тогаз в Русия III отделение, официално наричано, а на обикновения език шпионско отделение. Тези господа съпровождаха руските войски под вид на някаква службица при интендантските управления, а всъщност работата им беше да следят за руските офицери и за техните мнения, взглядове и действия спрямо натрапения и установен на железни основи в Русия деспотизъм и да рапортират на своите началници, последните по-нагоре и т. н. Преди дохожданието си в България с руските войски тези птици са занимавали пак тайно шпионски служби в Русия, а след заминаванието на окупационните войски мнозина останаха в освободената от тях (!!) братска страна пак на служба: тайно, като шпиони при руското правителство, под название „заграничные тайные агенты“, а явно, като чиновници на българското правителство. Плащани по-отдавна и по-щедро от руското правителство, те всякога са били готови и в Русия още да обесят и бащите си по заповед на висшето началство, а камо ли да не вършат всичко си направлено срещу живота и спокойствието на българския народ!... До 1880 г., когато в Русия на книга само се унищожи III отделение, те се числяха под неговото ведомство, от 1880 г. насам те, т. е. заграничните тайни агентни, почнаха да се числят като тайни чиновници при консулствата, отгдето си получаваха както заплатите, така и заповедите, наставленията и пр. На консулствата се отпускаха тогаз от Азиатския департамент (думата ни е за консулствата в България) грамадни суми: така напр. на варненския вицеконсул Лисеевича се бяха отпуснали за през 1880-1881 [г.] осемдесет хиляди рубли в злато; на русенския генерален консул Макеев двеста хиляди, а на софийското агенство само половин милион рубли чистого золота. Такива бяха, а сега са удвоени и утроени, средствата, които руското правителство туряше на разположение на своите консули за преследвание на нихилистите и за постиганието на славянската идея, или простичко казано на български: за способствуванието за по-скорошното натиквание българете в московския казан, гдето, като поврат няколко само годинки, лойта им да заприлича на чисто славянска, както например е станало с петнайсетмилионния български народ по Волга и Кама, от който народ и сега стърчи още названието на богатия и цветущ някога, и сега иравнен със земята и угаснал градец   Б о л г а р...
         Засега ний ще хванем за ухото само един от тия усъдрни дейци и мъченици за славянството; за днес ни стига само Симеон Иванович   Л у к а н и н.   Както фамилията му го показва, този братец освободител е чистокръвен русин, а при това официален великорус, и имал щастието да се роди под студеното руско слънце на 1854 г., през царствуванието на Николай Павловича, и то не негде другаде, а в самата руска, и то не в старата, а в новата, столица - Петерсбург. Ще оставим детинството му в покой и ще тръгнем подиря му от 1877 г., когато той, свършивши гимназия и едва постъпавши да слуша лекции по правото при Петербургския юридически факултет, напуща университета, като нещо, което му вече омръзнало, и се впуща в широкия живот, пълен със сладости и приятности. Симеон Иванич почнал да си поглъща по-повечко, захванал да ухажва за свои познайници, запознал се с петербургското офицерство по-отблизо и, известно е как весело прекарва времето си руският офицерин, особено всред своето общество, Симеон Иванич прекарал много сладко времето си. И естествено, за какъв бяс му е тогаз учението, защо му е университетът! Преди изменяванието образа на живота си Луканин се считал за порядъчен товарищ между студенчеството, вземал участие в неговите сходки, четял, развивал се, конспирирал, участвувал даже в проявленията на протестите от руската младеж срещу всичко разрушающия московски деспотизъм, срещу безчеловечността на някои от професорите спрямо неговите другари студенти и прочее. Но вдруг... на Симеона Ивановича Луканина през зимата на 1875 [г.] довчерашните негови искрени приятели му отупват собственоръчно праха, оплюват го най-постидно и го изхвърлят от квартирата на Н., находяща се на Владимирска улица. Защо? Как е възможно? - Симеон Иванич, господин Луканин почнал да предава своите другари... Той станал шпионин... Оттук се и захваща новата кариера на Луканина; тук е алфата на неговия нов живот; оттук ще търсим ний да извадим един фитил от динамитния патрон, подставен до стената на къщата на майор Попова... Избит, отплюван и с позор изгонен от своите другари и както казахме по-горе, обаян от прелестите на петербургския живот, Луканин немà вече нещастието да престъпи прага на Петербургския университет. Той става чиновник в акцизното управление и с две заплати - една като чиновник при III отделение, а друга, като такъв при акцизното управление, той продължава да служи в Петерсбург, като влазя в нови кръгове, до обявяванието на освободителната (!!) война на православните братушки, до 1887 г. Мръкна се, съмна, даде Господ и Симеон Иванович г[осподин] Луканин се яви в облагодетелствуваната страна България, но сè пак с две службици; разликата беше само тази, че той сега, вместо втората си последня длъжност, имаше друга - при интендантското управление. Би Луканин бусурманите; би той турци, татари, черкези, зейбеци, арнаути, курди, манафи, мамлюци (но не с куршум, топ или сабя, а с шишета, чаши и селедки); проля той много кръв... Турците се навика и най-после подписа С. Стефанский мир, събра се Берлинский конгрес, глътна се Бесарабия, даде се за възнаграждение (!!) Добруджа, подариха се окръзите Нишкий, Пиротский, Лесковский и Вранянский, облагодетелствува се Карс, Артвин, Кобулети и пр., и пр., освободи се и България. (Луканин по убеждение и по принцип най-много пролива кръвта си за България), па най-после дойде и срокът руските окупационни войски да изпразнят България. Така било писано: освободителите да не се радват дълго време на своята рожба. Европа въобще искаше мащехата да е по-далеч от доведеното дете, защото не е тайна за никого, мащехите не са всякога любезни с некръвните си деца. Заминаха си войските, но на Симеон Ивановича беше мъчно да остави прекрасната славянска страна, гдето с една рубля книжна можеш да се окъпеш във вино и гдето с три рубли можеш месяц да лежиш мъртъв в гроздевици, сливовици, крушевици, ореховици и пр. ракии, изобилието на които накарало един божий ден Луканина неволно да се признае, че българската литература, в отношение алкоолическата терминология, било много по-богата от руската, която трябвало да встане във фронт пред нашата: „Помилуйте, одных водок сколько у вас названiй! Наш русскiй мужик знаком только с водкой, а ваш селянин имеет больше водок на своем столе, чем наш миллионер вин!“. Ето доколко справедлив човечец бе Луканин. И сподоби ни Господ да го имаме помежду си и да му се радваме. Като имаше в резерва старата си длъжност, сиреч шпионството, той служи от 1879 до 1882 [г.] в няколко министерства в столицата, а през 1882 г. бе му минала котка през пътя: той бе се скарал с Р., който по онова време имаше силно влияние в София, и това му скарвание му стори да ходи около 9 месяца само с една длъжност, докато не го назначиха през 1883 г., благодарение на изменението на обстоятелствата, за полицейски пристав в Свищов, отгдето, пак благодарение на изменението обстоятелствата, или по-добре, благодарение на „преходното положение“, както напоследне г. П[етко] Каравелов почна да обича да говори, той бе отчислен и през 1884 г. отново кацна в любимата му София.
         Кацна той в София, но тоя път не вече като разперен орел, както при минаванието на победоносните руски войски Дунава през 1887 г., но като сврака с пречупени крила и ударени крака... От полицейски паспортен пристав, в онази ми ти блестяща, разкошна, с акселбанти, бели ръкавички, казашко кепи форма, със сабля и шпори, които като тракнеха из свищовските улици, много чехълчета се чуваха да хлопат из дворовете и много порти се отваряха, уж полекичка, и нежни главички поглеждаха през тях, защото знаяха кой минава; а Симеон Иванич, всякога огладен като котка, обръснат, подстриган, засукан, напудрен, наконтен, като картинка; с една дума - три и полвина, бойко дигнеше тънкото си краченце, обуто в лакови чепичета, и трон-трон-трон, стъпаше като персийски ат по улицата, под приятния звук на шпорите и при сгоден, или нужден случай, дигнеше дясната ръчица величествено, поизкашляше се, както въобще кашлят големите хора, метнеше един яйцеобразен флегматическо-меланхолически поглед към портичките или главичките, позасучеше черните си тънки мустачки и заминяше, като някой паун... Въздишки и пренасяния последоваха... Да, от такова положение заведнъж да те хвърлят в друго, като например: да те принудят да облечеш омразната мужишка дреха, която често съблачят за борч и на която никой не ще да обръща ни най-малко внимание... Това се равнява на удар от гръмотевица за всеки смъртен военен, или по-добре, за всеки уволнен от формените служби човечец. За Симеон Ивановича пък този преврат беше от смърт по-лошав... В Свищов той бе на върха на своето величие; в Свищов той имаше едновременно две естества: божеско и человеческо - тайно-полицейско при руското правителство и явно-полицейско с дамга на челото при освободените братушки. Едва се почувствува горкият Луканин на мястото си; едва той усети, че диша и живее, немилостивата съдба го хваща за шията и... хо-о-о-оп в София! Е, как, моля ви се, да не се яви той в българската столица като сврака с пречупени крила и ударени крака? Как той да се не почувствува като мокра мишка, в тая ми ти омразна мужишка форма и без шпори при това, към които ушите му са привикнали и без които той нищо не усеща и губи и човешкото си достойнство, като върви по улицата? Довчера мундир и сабия, а днес сюртюк и бастон! Пфу!... Жестока съдба!... Неблагодарен български народ!... Непризнателни братушки, за които човекът кръв е проливал...

         P a s s e - P a r t o u t

[В. „Свобода“, № 49 от 22 април 1887 г. с. 2-3]

върни се | съдържание | продължи