Вило се лъже, развило -
сичкото дръве зелено;
само калина едничка
до̀земи клони навела,
леко със ветра говори:

 

„Ветрѐцо, странник далечен,
дали ме питаш да кажа -
повехнах, ветре, посърнах
от милни жалби момински:
отзаран, ветре, дохожда
под мене русо девойче;
така ми плака, нарежда:
Калино, горска вдовица -
самичка в темно усое, -
стани ми вярна сестрица,
че вярно ще ти обадя:
либовник имах - изгора, -
заран се жени за друга...
Заран ще тука да дода
и азе сватби да дигам:
елхите свахи ще бъдат,
а тънко буче - сватове,
за сички даре ще стигне,
за теб, сестрице, дар няма:
самичка мене не щеш ли?“...

 

Здрач припада в лъже занемяло;
сън заспали всичките дървета -
вятър вее, вятъра не чуят;
сал калина, сирота самотна,
ветру шъпне момините жалби.

върни се | съдържание | продължи