Зеленей се ти, поле широко,
клас превивай, нивье златосламо!

 

Низ полето прашен друм се вие;
до раздруме сам си пътник стене.
Ой неволя чужденеца срещна
в чуждо крае, у незнайно място:
разболя се от неверна болест...
Слънце спуска огън от небето;
млади момку устните прегарят.
Ластовички накъм юг префърчат;
чужденецът дребни сълзи рони:

 

„Ой ви вази, ластовички леки,
намерете татковите двори,
навидете моя хил бащица,
стара майка и злочесто либе...
Зарад мене вие им кажете,
да не чакат, да се не надяват -
първо либе либе да си търси,
че и ази сватба тук ще правя:
люти вълци сватове ще бъдат,
черни врани - отбор китни свахи“...

 

Тъмен облак слънцето затули;
вихър вятър стълпе прах повдигна;
гръм разтърси облаците черни -
ей заплиска буен дъжд в полето...
Край раздруме мъртвий труп незнаен
спи спокойно, очи впил на възбог.

 

Зеленей се ти, поле широко,
клас наливай, жито златосламо!

върни се | съдържание | продължи